Grigor Gatchev - A Weblog

Миналата неделя ходих да вземам една роднина от болница. Два дни преди това тя беше преодоляла белодробната инфекция, и изглеждаше доста добре. Когато влязох при нея обаче, почти се стреснах. Едва имаше сили да шепне, и изглеждаше доста замаяна. Огледах я набързо, но не видях нищо по-различно от обикновено. След миг размисъл потърсих дежурния лекар. Намерих го в лекарския кабинет – трийсетина и няколко годишен, дребничък и сякаш смачкан на вид. Имах чувството, че ми е познат отнякъде, но не можех да си спомня откъде.

– Извинявайте, дойдох да взема еди-коя си болна.

– Да, заповядайте. Тя изчисти инфекцията доста, справи се чудесно за възрастта си. Антибиотичният курс вече свърши, ще ви изпиша само един антигъбичен препарат, така е редно след този клас антибиотици…

– Това чудесно, само че тя не се чувства никак добре. Да можете да ми кажете нещо по въпроса?

Дежурният премига на парцали.

– Ами, не знам… И аз го бях забелязал, но реших, че може би е от възрастта…

– Не, не е. Обикновено не е толкова замаяна.

– Сигурно. – Той пак премига. – Само че тук сме белодробно отделение, а замаяността вероятно идва от мозъка. Нямаме дежурен невролог в неделя, иначе щях да съм го повикал вече, повярвайте ми…

Господи, откъде се взе този некадърник? И кой му даде диплома?

– А поне да й премерите кръвно, такива работи? Поне да се ориентираме малко какво става, инсулт ли, инфаркт ли, колапс ли…

– Ей сега! – внезапно се разбърза той. Измъкна от едно чекмедже апарат за кръвно и почти хукна към вратата.

Докато го последвах, погледът ми падна върху закачения отвътре на вратата на лекарския кабинет график на дежурствата. По редовете – лекарите: три имена и всякакви титли (начело, естествено, с шефа на отделението, с всичките му титли). По колоните – дните. Където който има дежурство – чавка с изтриващ се флумастер. Вероятно нямаше да обърна внимание, но по навик погледът ми проследи реда с чавката за деня. Грижливо изписаните три имена ме накараха да се усмихна – дежурният май беше чадо на едно от светилата в столичната медицина. А в следващия момент се сетих и къде съм виждал такава физиономия – физиономията на въпросното светило… То бива, бива, ама чак това не бива!

След половин минута вече бяхме в болничната стая, и дежурният мереше кръвното. Премери го два пъти, много внимателно.

– Осемдесет и пет на петдесет. Такова ли й е нормално?

– Определено не, обикновено е към сто и трийсет на осемдесет. Лошо й е, понеже е паднало много.

– А от какво може да е паднало? – Той ме изгледа объркан, с очевидното очакване аз да му отговоря. Бях на път да се разсмея, но се обади болната от съседното легло:

– Вчера и днеска не е яла нищо. И нищо не пие. Два пъти повръща, много лошо й било на стомаха.

– Хммм… Сигурно е от това – неуверено заключи дежурният. Кимнах, като се сдържах да не се разсмея. Или да не избухна. – Ама днес нямаме и гастроентеролог дежурен. Какво да правя сега?

Изглеждаше здравата наплашен. Мислено го отписах, взех от сестринската стая папката с лечението й и я прегледах. Веднага забелязах причината – беше пила почти месец сериозна доза малтофер всеки ден, а и поначало имаше тежък гастрит. Казах го на дежурния, който направо грейна:

– Благодаря ви! Браво, че забелязахте!… Сега какво да я правим? И реаниматор нямаме дежурен…

– Не ни е нужен реаниматор. Просто да й пуснем една-две банки серум глюкозе, преди да я взема. Има абокат, няма да е никакъв проблем. Става?

– Разбира се! – Преди да кажа и дума, той изхвръкна от стаята. Последвах го до неголямо килерче. Надписите по рафтовете му издаваха, че се използва за съхраняване на банки разтвори, но беше почти празно. Само на един от рафтовете се мъдреше самотна банка Darrow.

– Пак не са ни доставили – обърна се дежурният към мен, значително оклюмал. – Нали не им плащат навреме, и те понякога се бавят… Да й пуснем тази банка?

Едва не подскочих.

– Не, не е добра идея. Не е с недостиг на калий, така че по-скоро ще рискуваме да я вкараме в сърдечна слабост. Както е и възрастна и с прекаран инфаркт…

Той се сепна и преглътна.

– Тогава разбира се, че не!… Какво да направя? Това ни е всичкото…

Тръгнах по коридора, размисляйки какво мога да съчиня. На излизане от килерчето с нас се сблъска санитарката – очевидно беше търсила дежурния.

– Шефе оная болната от трета стая дето свири кат диша много свири! – Циганският й акцент беше направо ужасен, но жената изглеждаше наистина загрижена. – Едвам диша! Кво да я прайм, че иде зян момичето!

– Георгиева? Млада, пълничка, с вързана отзад коса?

– Па да, тя е!

– Тя е и с астма освен с пневмония, имаме го писано в стари епикризи. На шкафчето до леглото й има едно синьо пръскало за дишане, и едно кафяво. Ще й дадеш да диша от синьото, после от кафявото, и после пак от синьото, така е по правилник. И ще стоиш да я гледаш. Ако до десет минути не я отпусне, тичаш да ме викнеш – обясни дежурният. Направо се беше изпъчил от гордост, че знае какъв е проблемът, и как да помогне. След това се обърна към мен и отново оклюма:

– Страх ме е, че не знам с какво да ви помогна… Да се обадя на някои колеги от Бърза помощ? Шефът после ще ме направи на нищо, ама…

Краткият оглед на спешния шкаф в сестринската стая също не откри нищо полезно. За щастие, след като вече знаех причината, щях да се справя и без лекарства – ако и малко по-бавно.

– Не се притеснявайте. Ей сега ще отида да взема каквото е необходимо, и ще се погрижа.

– Наоколо няма отворена аптека – погледна ме уплашено “колегата”. – Не зная къде има в неделя…

– Ще се справя и без лекарства – уверих го. Той ме изгледа със съмнение, но нямаше какво да направи. Обърна се и тръгна по стаите да види как са другите пациенти.

След десет минути се върнах от близкия магазин с две кисели млека и солничка. Набързо направих леко соленоватичък айрян, и малко по малко дадох на болната към половин литър. Дежурният лекар висеше зад гърба ми и попиваше всяко движение.

– Ниското кръвно иде от обезводняването, понеже не е яла и пила с денонощия, а съвземането от пневмония иска много течности – поясних. – Айрянът се понася добре дори от раздразнен от желязо стомах. Сложих мъничко повече солчица, да задържи течността в кръвоносните съдове, и да й се допие още. Не се притеснявайте, извън опасност е.

– Мислите ли, че ще свърши работа? – предпазливо ме попита той.

– Съмнявате се, понеже не е лекарство ли? – усмихнах се аз.

– Ами… да. – Той внезапно се изчерви като момченце.

– Не се притеснявайте, ще свърши екстра. За беля в магазинчето бяха свършили захарта, иначе щях да й направя точен еквивалент на серум глюкозе с добавени аминокиселини. Само дето е за перорален прием, а не за венозен…

Няколко секунди той усилено преценяваше нещата със смръщено лице. След това малко по малко физиономията му се отпусна, и в един миг направо просветна:

– Наистина!

Ех, колега, колега. Щом за теб е толкова трудно да съобразиш да дадеш на болния айрян със захар, сигурно татко ти е взел всички изпити не само във ВУЗа, ами още от първи клас. Санитарката досега да се е сетила сто пъти. Май не само не си много научил, ами не си и особено съобразителен. Нищо чудно да си със затруднения в ученето, и с IQ осезаемо под средното. Не ти е направил добра услуга баща ти, като те е добутал до бялата престилка.

Замалко да кажа и че си опасен за болните и себе си, и че е по-добре да си смениш професията, докато не си вкарал някого в гроба, а себе си в затвора… Но няма да го кажа. Защото не мога да отрека – знаеш, че не си особено компетентен. И, което е още по-ценно и рядко дори при много съобразителни хора, имаш много добър усет докъде си компетентен, а откъде не си. Така че може и да опазиш себе си и болните от неприятности.

И заради още нещо няма да те пратя да си ходиш. Защото може да не си знаещ и оправен, но те е грижа за болните. Усетиш ли, че има какво да направиш за тях, си на бегом. Може да не знаеш с какво да помогнеш, но кажат ли ти, не си пестиш труда и силите. А такива лекари, уви, напоследък са редки… Да, последните година-две почвам да ги срещам тук-там, но все още са много редки. Един повече, дори не най-знаещ, може да е спасението на не един пациент.

Да, когато здравето на пациентите взима остри завои, надвиснали над пропаст, на кормилото му ще трябва да те смени друг. Не си достатъчно добър шофьор за такива моменти. Но ти си го знаеш, и сам търсиш кой да те смени. А на утъпканите и прави, но дълги и скучни участъци, на които майсторите се разсейват и им писва, ти ще държиш юздите и ще водиш колата съвестно. Няма да стане от теб доктор Хаус, по-скоро си неговият антипод. Но такива като теб са не по-малко нужни от доктор хаусовците. Вие работите без блясък и слава, но тихичко и кротко помагате на безброй пациенти. Пращате в гроба по-малко хора, отколкото изключителните, но самоуверени лекари. Без вас няма истинско здравеопазване точно така, както го няма без блестящите единици…

– Може ли… още малко… – прекъсна размислите ми хриплив глас. Болната се беше посъвзела. Подадох й чашата с айряна, и тя я поднесе към устните си.

Погледнах оставената до възглавницата й кутия бонбони, и реших – дежурният ги е заслужил. Може би не с помощта си, но като поощрение да работи и да учи, колкото му е по силите… Взех я и тръгнах да го търся. В лекарския кабинет обаче го нямаше. На връщане към стаята на болната срещнах мургавата санитарка.

– Болната с астмата оправи ли се?

– Аа! Мина й екстра! – Усмивката на жената проблесна в полумрака на коридора.

– Къде е дежурният лекар?

– Бега до магазина, да земе нещо. Те сеа ша е тука. Чакайте го саасем малко…

– Няма нужда. Предайте му от мен благодарност. – Подадох й кутията с бонбоните. – И че му желая да е гордост за болницата, и пациентите да се кълнат в него.

Ироничната й усмивка не остави никакво съмнение – очевидно момъкът беше известен не точно с професионално майсторство. Но може и да не са прави, помислих си. Да, този тип справяне с докторлъка не се ползва с добро име. Но може би не съвсем заслужено…

Докато се връщах към стаята на болната, ми мина през ума, че днес срещнах нещо ново, и важно. Срещнах тежко некадърен и недоучил лекар, който обаче успяваше да е сравнително безопасен, и в немалка степен полезен за болните си. За пореден път видях колко е пъстър светът, и как не се побира в правила.

Беше ми добър урок.

Преди две седмици в повествованието в блога на Любомир Николов се появиха няколко прекрасни легенди. Които, както всяка легенда, съдържаха доста измислица (дори в рамките на художествения свят). И ме засърбяха ръцете да разкажа истината зад тях – такава, каквато би могла да бъде в този свят.

Справих се посредствено, а в едната направо оплесках нещата – оказа се впоследствие, че истината е съвсем друга! Но крастата за разкриване на легендите остана. И си мисля – дали да не разкрия истината и основата и зад други популярни легенди? 😉

Ето я, каквато я видях:

Легендата за юнака, който като стиснел камък, вода пускал:

“Мили, може ли още съвсем мъничко масажче?”

Легендата за юнака, който чупел с ръце подкова:

Още тогава е имало Made in China.

Легендата за юнака, дето можел да яде до безкрай:

Бил е министър, или зам-министър.

Легендата за юнака, дето можел да пие до безкрай:

Не е легенда. Във всяко село и квартал ги има. Често по няколко.

Легендата за Али Баба и четиридесетте разбойници:

Не са били 40, а 240 – просто са запомнени само присъстващите в пленарната зала. Уви, Али Баба е измислен от бардовете, за да има и положителен герой.

Легендата за Аладин и вълшебната лампа:

Никаква лампа не е имало – прищевките на Аладин с танцьорките и дворците ги изпълнявал чичо му (който после Аладин набедил за злодей).

Легендата за Синдбад Мореплавателя:

Преразказ на последните месеци на Поли Пантев. По художествени съображения Синдбад оцелява.

Легендата за свирача от Хамелн:

Бил е спечелил конкурс за свирачи в България. Учтивите немци успели да го изтърпят (само децата избягали), но градските плъхове – не, и го подгонили да му вземат свирката.

Приказката за Златната рибка:

Разказана е най-напред от рибар, който си бил навехнал рамото и не можел да разпери ръце достатъчно широко. После Пушкин я обработил за повече художественост.

Приказката за кокошката, дето снасяла златни яйца:

Всъщност е съвсем скорошна – само една година след Чернобил. И не е вярно, че стопанинът заклал кокошката – само не й давал достатъчно желязо, за да има какво да трансмутира в злато.

Приказката за Кашчей Безсмертни:

Разказана на пияна глава история как се управлява мафията в България. Кутийката с душата на Кашчей, заключена през седем царства в осмо, през седем врати зад осма, и т.н., е метафора за досие.

Приказката за Хензел, Гретел и вещицата:

По начало е била пособие за родители – да не се поддават на капризите на децата. Но децата пораснали, и я преразказали както на тях им изнасяло.

Приказката за Малката русалка:

Веднъж на Андерсен му показали фетишистко порно. Било толкова бездарно, че той заявил: “Ако аз напиша сценария, ще стане по-добро! Даже ако махна всичкия секс!”

Приказката за лъжливото овчарче:

Измислена е от наивник, който си мечтаел как след достатъчно много пъти хората най-сетне ще се усетят, и ще престанат да се хващат на номера… Затова е и приказка.

Приказката за Пепеляшка:

Художествен преразказ на историята на семейство, което се чудело как да накара дъщеря си да се прибира навреме от купони, и бащата почнал да ходи да си взима колата след уречения час.

На времето на един конвент Сергей Лукияненко разправяше как веднъж след излизането на поредната му книга получил от фен пратка.

В пратката – книгата му. В нея поставена бележка. На страницата с бележката – един от абзаците обграден с червен флумастер.

А именно: героите пътуват с танк. Разговарят. По едно време един от тях става и отива в съседната стая…

Това нещо е било проспано и от автора (Лукияненко), и от редактора му, и от коректора.

Е, вече и аз мога да се похваля с подобен подвиг. Днес съвсем случайно погледнах един разказ, който бях написал преди няколко години – “Бунището”. За да открия, че един от героите хем е участвал в даден опит заедно с други, хем не е получил пари за него, и всъщност знае, че другите са взели доста, понеже един от тях се е похвалил. (Без никакви конспирации.)

По-странното е, че този разказ е минал не през друг редактор, а през Калин Ненов. И Калин също не го е забелязал, което ме изумява. Вероятно не съществува друг случай, когато той е правил подобен пропуск. Така че заслужава да се запише в историята. 🙂

Както и да е. Сложил съм отредактираната (и поправена от мен) версия на страничката с разказите. И поднасям извиненията си на всички, които са чели старата и са й се чудили на глупостта вътре.

Във Франция наскоро приеха закон, който дава право на агенциите за авторски права да задължат провайдерите да им предават данните на набедените за споделящи произведения през Интернет. По закон, след това към набедения следват 3 предупреждения да престане; ако той не престане, провайдерът е длъжен според този закон да му отреже Интернета. Законът бе прякоросан от медиите “Hadopi”, по името на главната агенция за права.

Лично за мен това е наказателно действие, изпълнявано от частен орган без съдебна процедура – тоест, директно нарушение на всякакви конституции и харти за права. Но пък може би не знам всички подробности около закона. Както и да е, не това е темата в момента.

А темата е, че един от френските провайдери, известен като “Free” (и който е точно толкова комерсиален, колкото и останалите), се пречна на тази процедура, по хитър начин.

Съгласно закона, агенцията трябва първо да изпрати е-майл до набедения нарушител. Поне 6 месеца след това тя трябва да му изпрати обикновено, “хартиено” писмо. Чак след това има право да изисква спирането на Нета му… А Free са отказали да изпращат е-майловете на агенцията. С аргумента, че никой закон не ги задължава да го правят. Да, законът ги задължава да предават на агенцията данните на набедените, и те го правят. Но не ги задължава да пропускат е-майлите й. А без тези е-майли няма как да се задейства процедурата. 🙂

Другите провайдери са изпищели, че така Free им отнемали клиентите. Съмнявам се всички клиенти да хукнат като щури към Free заради възможността да споделят безнаказано филми и музики. Ако някой иска да го прави безнаказано през който и да е провайдер, спокойно може да си пусне Freenet или GNUnet клиент… Но фактът, че протестират, показва, че в някой момент и те може да започнат да прилагат същите мерки.

Ще удържи ли това вечно агенцията Hadopi? Съмнявам се. Щом са имали връзките да излобират за подобен престъпен, по мое мнение, закон, сигурно ще излобират и още неща. Но фактът е, че хората се съпротивляват. По смешен, комичен и неефективен начин, но се съпротивляват.

—-

Според мен, освен другото, начинът е и сбъркан. Правилният начин според мен е не да търсиш как да се скриеш от закона. Правилният начин според мен е да предизвикаш закона, за да бъде обявен за противоречащ на конституцията, тъй като предвижда наказание без юридически процес.

И в добавка, да престанеш да потребяваш “арестуваното” от агенции като Hadopi изкуство. Не да го потребяваш тайно и нелегално, а да НЕ го потребяваш изобщо. Да откажеш да четеш тези книги, да гледаш тези филми, да слушаш тази музика, въпреки че сред тях ще има чудесни. Защото това е начинът да покажеш на авторите им, че агенции като Hadopi не им помагат, а им вредят.

Тайно потребяваното изкуство бързо става популярно – който не е живял при социализма, той не го знае. Тайното потребление води до силен прилив към легалното. Когато потребявате “тайно” произведение, закупено от агенция за търговия с права, вие му правите голяма и ефективна реклама. Дори ако не плащате нищо на агенцията, не я ощетявате – тя не губи нищо, което да е получила, но пък получава покрай вас много плащащи клиенти. По този начин вие правите голям и изгоден оборот за агенцията и за автора на произведението. Така наливате в агенцията пари да лобира за още по-престъпни закони. А също и демонстрирате на автора, че начинът да си разпространява произведенията е именно чрез такива агенции.

Затова, моля ви, не го правете. Бъдете примерни граждани, и не пиратствайте “арестувани” произведения. Повярвайте ми, няма по-добър начин да накажете лобистите, които стоят зад “арестуването”. И в добавка, този начин е перфектно легален. 🙂

Когато откажете да потребявате тези произведения, вие преставате да им правите реклама. Хората около вас може да не разбират мотивите ви, но разбират, че нещо е много широко рекламирано, но въпреки това вие не желаете да му обърнете внимание. А личният пример в обществото е много по-заразителен от рекламата. Като не го потребявате, вие отказвате и други хора да го потребяват. По този начин правите мафията, нарекла се агенция, бедна – единственият сигурен начин да я обезсилите и елиминирате. И демонстрирате на автора, че е сбъркал в решението си да повери произведението си на тази агенция. Че тя му носи само неизвестност и лоша реклама. Че другият подход е по-добрият.

А още повече помага, когато активно потребявате свободни произведения. Когато използвате свободен софтуер, четете свободни книги, слушате свободна музика. Дори когато гледате свободни филми – защото вече има и такива. Още са първи лястовички, но ги има… А ако ги харесате, и дарите някоя пара на авторите им за благодарност, и за да могат да продължават да творят, ще имате и нови произведения, още по-добри.

Да, никое от тях не е съвършено. Точно както не са и комерсиалните. Но с решението си дали да използвате комерсиални, или свободни, вие давате път в живота на едните за сметка на другите.

Кои ще пребъдат, а кои ще останат в сянката им, зависи от вас. Моля ви, поемете отговорността си. Защото тя е именно, точно и конкретно ваша.

Човек се ражда, живее и умира. Когато се роди, е безпомощен, и дълго време има нужда други да се грижат за него. Често преди да умре е същото… И който не иска да остане в дълг към света, докато живее, се грижи за другите.

Много от “ипостасите” човешки са също така. Професионалистът има нужда от обучение и опит, преди да навлезе в силата си. Семейният човек също не се ражда такъв. Нито читателят, или катерачът по планини, или дори клиентът на ресторант… Така е и с блогъра. И той има нужда от помощ, докато придобие смелост да направи блог. И от още, докато преодолее първите препятствия при писането – неувереността, колебанието, нетърпеливостта да събере читатели, неумението да разкрие пред тях богатството вътре в него…

Спомням си своето раждане като блогър. И искам да благодаря на Сашо Велин, че ми даде първия тласък към софтуера, който задвижва, освен много други неща, и блога ми. На Йовко Ламбрев, който ненатрапливо и деликатно ме убеди, чрез пример и добра дума, да си направя блог. На Пейо Попов, който беше между първите, оповестили блога ми. На… Господи, колко много са! Неуслужливата ми памет отказва да изброи всички – а са го заслужили. Простете ми, че не споменавам изрично имената ви, и ви благодаря от сърце, и от душа!

И се чудя – дали съм върнал дълга си? Подкрепил съм немалко хора в идеята да си направят блог. Някои от тях бодро пишат, и радват околните, и им дават онази искрица, без която животът ни е сив и скучен, просто съществуване между две дати. Други са се отказали, но може би един ден пак ще продължат. И много се надявам да има и още, на които да кажа: “Този път е хубав – пробвай го”. И след това щастливо да напиша за раждането на новия блогър, за появата на нов прозорец към една уникална вселена. И да се почувствам малко по-добър.

Защото блоговете не са обикновено забавление. Нито са графоманство, или ексхибиционизъм. В една мутренска, мафиотска, корумпирана държава блоговете са територия, свободна от миазмите на мафията. Глътка чист въздух – но и нещо повече. Място, където обикновените хора решават кого ще подкрепят, просто с интереса си към него, а кого ще оставят в забрава. Защото всичко, което е нужно, за да подкрепиш ценността и да отритнеш смрадта е просто да си избереш кого да четеш.

И така малко по малко изплуват и се задържат стойностните, истински хора – и дават на околните пример, че животът е не само подлости и рушвети. Че има как, и си струва да живееш истински, да се чувстваш човек, и да го отстояваш. Кошер пчелички, всяка от които лесно можеш да смачкаш поотделно, но с решимостта си да се подкрепят неведнъж са прогонвали свикналите да бъркат до лактите в меда.

И малко по малко отвоюват територия и в реалния свят. Правят го място, мъничко по-поносимо за живеене. Излетите върху виртуалната не-хартия на екраните мисли, мечти и радости идват обратно при нас, истински. Сякаш сме магьосници, сътвореното от които оживява, и повиканите от тях сенки на благородни рицари прекрачват в истинския свят, и изправят щитовете и мечовете си срещу злото.

… Неведнъж съм писал – магията не просто съществува, тя е навсякъде около нас. Мислим си, че я няма, защото сме твърде свикнали с нея, за да можем да я разпознаем. Защото и самите ние я творим, непрекъснато. Защото всички ние сме магьосници.

Остава единствено да разберем това, и да го повярваме. И да осъзнаем силата, която то ни дава.

Наскоро се запознах с този момък. Симпатяга, отдаден изцяло на едно твърде неглижирано напоследък поприще – операта. Отличен певец, тенор с чудесен диапазон и неизчерпаем перфекционизъм в пеенето. Отскоро – студент по оперна режисура.

Преди няколко дни го срещнах, и ми се похвали, че си е направил блог. Винаги любопитен за новородените блогъри, огледах какво е написал. И останах приятно изненадан.

Първите записи на всеки обикновено са боза. Няма как, не можеш да се родиш научен… Тези на Ангел обаче носят нюх за откриване на добре забравеното, и уж изтъркано вече старо. За намиране на пропуснатото, проспано и прозяпано в нещата, които мислим, че знаем наизуст и са ни опротивели.

А и с още нещо ме изненада. Погледът му към нещата е твърде силно оформен от изкуството, а в същото време е абсолютно искрен. В такива гледни точки често се помества невероятен диапазон. Срещат се и клишета, пробиващи си път от ежедневието в главата на всеки от нас. Срещат се обаче и безценни бисери, които другаде няма да бъдат открити, части от душевността на автора. Тези парченца от мозайката вътре в него, които го правят уникален и различен от всички други… И клишетата лесно и бързо се забравят, а бисерите остават, и се помнят. И дават разбирането на още един поглед, и богатството.

Не зная как да го кажа най-простичко. Може би като “този блог не е за чалга”. В абсолютно всички смисли на думата – от пошла музика, през пошла душевност до пошли творби. Дори когато обсъжда наглед популярен и непретенциозен филм, Ангел някак успява да извади от него ценното. И да го поднесе деликатно и ненатрапливо, без да ни набива в очите какво трябва да виждаме във филма, и какво следва да мислим, след като сме го гледали.

А хора, които успяват да намерят ценното в ежедневието, зрънцата злато сред тоновете руда, винаги си струва да бъдат четени. Особено ако и поднасят намереното по начин, който оставя читателя сам да избере какво и как ще вземе от него.

Успех, Ангеле! 🙂

Не съм убеден, че съм фен на Бойко Борисов. Но наскоро гледах интервю със сестра му – лекарка в София. И на нея определено съм й фен – или поне на това, което тя каза.

Че в бранша твърде много се е наложило гледането на пациента не като на човек с проблеми, който има нужда от помощ, а като на ходещ портфейл, който трябва да бъде изпразнен.

Моят опит с бранша, уви, е богат. По простата причина, че неизброима тълпа от роднини, познати, приятели, съседи и какви ли не още очаква от мен да им помогна за здравословни проблеми. А аз разполагам само с две ръце и главата си. Често и този минималистичен набор свършва работа, но е далеч от възможностите на добре оборудвана болница. Налага се да прибягвам до такива. И виждам какво представляват уважаемите ми колеги там.

Виждал съм всякакви – и такива, които виждат в пациента болен за лекуване, и такива, които виждат портфейл за изпразване. И ми е направило впечатление едно простичко правило, от което почти не съм видял изключения:

Който би те излекувал, ще ти помогне и ако не можеш да му платиш. Който не би се мръднал, ако не му платиш, НЯМА да те излекува, ако ще да го позлатиш.

Затова и плащането на рушвет с надеждата, че така човек ще получи по-свястно лечение, според мен е изхвърляне на парите. Медикът ги взима, евентуално ти се усмихва и те уверява, че ще получиш специално отношение… и след това ти дава точно същото, както и ако не дадеш пари. (Тук не обсъждам случаите, които ти вредят умишлено, ако не платиш рушвет – с удоволствие бих помагал за натрошаването или осакатяването на някой. За мен те са убийци с престилки, и към тях имам толкова милост, колкото към чумен бактерий. От почти свръхчовешка доброта съм склонен да ги оставя живи, при условие да се махнат завинаги от професията. Но нищо повече.)

Причината е проста. Страшно трудно е – не зная дали е изобщо възможно – да виждаш пациента едновременно като портфейл, приходно перо, вид добитък, и да го виждаш като страдащ човек, който има нужда от помощ. (Освен ако не си в тази клинична степен на психопатия, в която виждаш страдащите хора единствено като приходно перо.) И обратното – дори ако е много закъсал финансово, нормален човек много трудно може да се насили да откаже помощ на страдащ, ако той не си плати. Невъзможността да съвместяваме двете ни е вградена “на хардуерно ниво”.

Отделно от това, добрият лекар се нуждае от колосален обем познания. Придобиването им е огромен труд, който обикновено хората не си дават за пари – дават си го заради желанието да могат да помагат. Който мисли за пари, обикновено шкартира голямата част от тези познания, тъй като употребата на всяко от тях се налага твърде рядко, и трудът по заучаването му не се рентира. И така остава с тесен набор познания върху най-често срещаните заболявания и варианти.

На теория и такъв лекар би могъл да бъде полезен. Но шкартираните неща са огромен брой, и въпреки че всяко поотделно е нерентабилно рядко, все по някое се намира при значителна част от пациентите. А познаването му често е от значение за хода на лечението. Така че значителна част от пациентите на тези лекари остават да се надяват на правилото “когато на болния му е писано да оздравее, всички средства на медицината са безсилни”.

Затова и видя ли лекар, който се опитва да ми намекне за рушвет, автоматично го отписвам, и тръгвам да търся друг. Не защото ми се свидят парите, а защото ми е свиден болният. Парите лесно ще ги прежаля, но здравето на мой роднина или приятел – не. А да връчиш болния на лекар с рушветно мислене е руска рулетка. Независимо колко рекламиран е този лекар, и в колко елитна и добре оборудвана болница работи.

Но когато лекар е свършил добра работа, и е излекувал мой познат, с удоволствие му се отблагодарявам според силите си. Да си призная, преценката какво и колко точно ми е проблем – аз лично потъвам в земята от срам, когато някой благодарен пациент ми донесе дори кутия евтини бонбони или бутилка обикновена ракия. Щастлив съм, когато просто ми кажат “благодаря”. Но на колегите, свършили добра работа, винаги ми се иска да дам повече.

Защото те са, които заслужават да получат нещо.

Наскоро прочетох за една решителна стъпка, поограничаваща донякъде софтуерните патенти. Главният й спонсор – ако щете вярвайте! – е не друг, а Майкрософт.

Причината зад тази стъпка е проста. Софтуерните корпорации се занимават с това да пишат софтуер. А всеки софтуер неизбежно нарушава стотици (ако е по-голям – хиляди) патенти. Да се изчисти от патентни нарушения софтуер от 1000 реда код (или дори просто да се направи точен списък кои патенти нарушава той) би струвало милиони. Стотици, може би хиляди пъти цената за написването на този софтуер. Иначе казано, ако софтуерът се чисти от патенти реално, това би повишило производствената му стойност (а оттам и цената) стотици, може би хиляди пъти. Представете си примерно един лиценз за Уиндоус да струва сто хиляди долара, и ще разберете какво имам предвид.

Причината за този безумен разход е във факта, че самото съществуване на софтуерните патенти е нелогично, тъй като по същество представлява патентоване на абстрактни идеи. Тези идеи са далеч по-основни и обхватни от конкретните идеи, допустими за патентоване в другите браншове на икономиката. Големите софтуерни компании обаче за нищо на света не биха допуснали отмяната им – софтуерните патенти са основният инструмент, чрез който те разчистват конкуренцията си.

Ако конкурентът ти е от твоята категория, се налага да се примириш с него, и да сключиш споразумение за кръстосано лицензиране на патентите, за да си спестиш разходите за изчистване от патенти. Това обаче не е страшно – големите компании най-често са тромави и мързеливи. Страшните конкуренти са средните и малки пъргави компании, които могат да създават много бързо и евтино продукти с високи потребителски качества. Почти всички съвременни големи софтуерни компании са започнали като малки и пъргави, и са изпреварили големите благодарение на тромавостта им. Да позволят на малките около тях да се развиват означава в кратък срок да бъдат изпреварени от някой по-пъргав и ориентиран – нещо, което би означавало упадъка и в крайна сметка фалита им.

Малките компании нямат толкова патенти колкото големите, така че не могат да сключат равностойно споразумение за кръстосано лицензиране с тях. Пак заради разликата в размера на патентното портфолио те не могат и да съдят успешно големите компании: ако дадеш Майкрософт под съд за един нарушен твой патент, те ще те дадат под съд за нарушени сто техни. Така че софтуерните патенти са великолепен инструмент за унищожаване на по-малките в бизнеса и създаване на олигополи или монополи на най-големите.

Защо тогава точно големите се борят да ограничат властта на софтуерните патенти?

Причината са така наречените “фирми за интелектуална собственост”, известни още като NPE (Non-Practicing Entities), или “патентни тролове”. Това са компании, които се занимават с това да купуват евтино патенти от закъсали изобретатели или фирми, и след това да съдят всеки наоколо за огромни обезщетения за нарушаването им. Самите те не произвеждат нищо, така че са неуязвими за ответно съдене. (Което е още един чудесен пример доколко софтуерните патенти спомагат за производството и развитието.) Реално те са чисти паразити, печелещи на гърба на произвеждащите фирми. И обикновено техни жертви стават най-напред най-големите корпорации, тъй като имат най-много пари.

Точната формулировка на инициативата на Майкрософт е да се замени един израз в стандарта за решаване на патентни дела. В настоящия му вариант, той изисква от обвиняемия да представи “ясни и убедителни доказателства”, ако иска да докаже, че патентът е невалиден. Новопредлаганият вариант би изисквал да се представят “доказателства за достатъчна вероятност”. Тоест, вместо да трябва да се докаже непоклатимо невалидността, да е достатъчно да се докаже, че е по-вероятно патентът да е невалиден, отколкото да е валиден.

Разликата е доста дребна, но би улеснила значително защитата на софтуерните корпорации срещу патентните тролове. В същото време, тя запазва като статут софтуерните патенти, и съответно неравнопоставеността на големите и по-малките софтуерни фирми. Накратко казано, това е промяна, от която големите софтуерни корпорации печелят, а патентните тролове губят. На малките фирми им е почти все едно.

За потребителите на пръв поглед също е все едно. На втори обаче не е. Ако патентните тролове процъфтяват, всички софтуерни компании ще бъдат принудени да предвиждат повече разходи за плащане на патенти и за съдебни цели. А това ще означава по-скъп софтуер. Познайте от чий джоб има как да излезе поскъпването в крайна сметка. И друго: всяко едно ограничаване на вредните неща, колкото и малко да е, е от полза. Философията “колкото по-зле, толкова по-добре” често изглежда полезна и вярна, но в реалния свят твърде рядко е.

Така че Майкрософт има моята подкрепа в това си начинание. 🙂

Ако някой ви обещава, че екскурзия до Кушадасъ, Канарските острови, Хаваите или Полинезия ще ви достави незабравими преживявания, сигурно лъже (или поне надценява паметта ви).

Ако обаче ви кажат, че една прилична невралгия ще ви достави незабравими преживявания, вероятно е истина.

Мразя да се гавря с някого.

Днес обаче го направих. И ми капна мед на душата…

Докато чаках на оживено кръстовище, към мен се приближи някакъв момък:

– Извинявайте, можете ли да ми помогнете с няколко стотинки?

Обикновено не съм от светкавично съобразяващите. Този път обаче нещо в мен прещрака.

– Разбира се. Елате с мен.

Поведох го към магазина на десетина метра от кръстовището. Влязох и попитах продавачката:

– Извинявайте, имате ли метла?

– За какво ви е?

– Това момче иска да му помогна с малко пари. Ще му дам да измете улицата отпред, срещу заплащане. Четири лева на час.

Тя ме изгледа и прихна. Обърнах се. Както и предполагах, момъкът вече излизаше през вратата.

– Ей, човек, чакай бе! Не искаш ли да изкараш пари?

– Ти си луд, бе!

– Луд или не, ето ти възможност да изкараш нещо. Не ти ли трябват пари?

– Ти си за психиатрията, бе? Ъъъъ, кой мете улици по следобедно време? Нощем се метат, нощем…

– Не искаш ли да изкараш пари? Измети улицата, и ще ти платя – повиших аз глас, за да ме чуват всички наоколо. – Повече на час, отколкото аз взимам, дето съм компютърен специалист… Ей, къде тръгна? Парите те чакат, просто трябва да поработиш мъничко за тях. По-малко от всеки наоколо за тая сума… Къде побягна? Не искаш ли пари?…

Всички наоколо се скъсваха да се смеят. И аз също.

Поне веднъж, поне един от тези “просяци” си беше получил заслуженото. Не беше бит или наказан, просто беше показал на дело на десетки хора, че по-скоро няма да вземе пари, отколкото да върши работа, по-добре платена от тази, с която те изкарват парите си. За които той ги моли.

Защото “Може ли да ми помогнете с няколко стотинки” при такива като него е половината от въпроса. Премълчаваната друга половина е “Ама без да ме карате да работя!”.

Мисля си – предложението за пари срещу работа е може би перфектният начин да различиш човека в реална нужда от наглия мързеливец. Който наистина е закъсал, с удоволствие ще работи за пари. Който иска пари, без да работи, не ги заслужава, колкото и да е изпаднал на вид.

Затова бих предложил на всеки – винаги щом срещнете “може ли да ми помогнете…”, да предлагате парите срещу малко полезна работа. И да съветвате всички свои познати да постъпват по същия начин.