Grigor Gatchev - A Weblog

Да караш кола нощем означава да докосваш душата на света. Може би заради напрежението на сетивата. Или заради хипнотичното въздействие на носещите се под теб и покрай теб път и нощ. Или пък заради усещането, че се сливаш с творението от метал, че се превръщаш в него, като странно кафкианско преображение, че преставаш да си човек – но за това може би някой друг път… Или заради хиляди други неща.

А може би заради всичко това едновременно.

И сега кормилото е в ръцете ми, и нощта се плъзга край мен, и през мен. Светлини прелитат отстрани, и ме изпълват със странно усещане – на самота, и хлад, сред които летя към неизвестното, което ме очаква. Сякаш акула прекосява нощем студените води на океана, сред фосфоресцирането на рачета и рибки, неспособна да спре – защото иначе ще умре, защото да спре значи да престане да диша.

Дидие Маруани от “Space” има едно чудесно парче – Running the City – което сигурно е написал в точно такъв момент. Поне аз така си мисля. Касетофонът на колата ми е повреден (а може би не е – никога не съм го пробвал), но нямам нужда от него, музиката звучи в ума ми. И улични лампи, светофари и светещи реклами прелитат край мен, и вътре в мен. прекосяват ме и се изгубват в мрака, превърнати в минало.

Свят на студа и нощта. Свят, съграден от бетон, стъкло, асфалт и електричество. Мракът е скрил дърветата с птичите гнезда в тях, те нямат място тук. Няма ги и слънцето, и децата, и дори влюбените.

Град на мрака и студа. Сякаш “Вавилонската библиотека” на Борхес, но не от книги, а от стени и студени светлини. Без начало и без край – раждаш се в него, и колкото и да пътуваш, накрая пак умираш в него. Вселена, извън която няма нищо познато. Свят, който сме създали, и в който сме се заключили.

Под колелата лети път, очертан от светлини, създали го от мрака. Покрай мен прелитат други, затворени в колите си зад стени, изградени вътре в себе си, стени от отчуждение и прикрит страх. Гъмжило от самотници, разделени от различността и страха си. Социалдарвинистки свят, в който се конкурираме със сенките вътре в нас, и оцелява който е по-силен.

Неоготически свят, в който единствената топлина са смръзналите се минувачи по спирките и клошарите под мостовете… Или може би не, не единствената.

Топлина в него съм и аз. Затворена зад стени от метал и стъкло, и понесла се по пътя, който води към неизвестното. Мъничка насред нощния град на студа, но решена да оцелее, и да се запази.

И да открие плодородна почва, и слънчице, и да израсне като дърво с гнезда на птички, под което си играят деца и се прегръщат влюбени. И което в студените нощи протяга пръсти през мрака и напомня – градът на мрака, светът на мрака не са безкрайни. Има как да станат град и свят на деня и слънцето.

Литвиненко е бивш полковник от КГБ. Критик на Путин, подобно на загиналата от ръката на “неизвестни убийци” журналистка Анна Политковская. Като по-предпазлив от нея, той избяга в Англия, когато започна да критикува някогашния си шеф. Сигурно е сметнал, че Русия няма да му е достатъчно безопасна (Политковская го потвърди с живота си).
След като Политковская загина, Литвиненко реши да се опита да разследва смъртта й. И бягството в Англия се оказа недостатъчна защита.

Преди две седмици неизвестен човек му съобщава, че разполага с данни за убийството на журналистката. Двамата се срещат в лондонски бар, хапват суши, и Литвиненко получава документи с имена на хора, които е възможно да бъдат замесени в убийството… а може би и още нещо, за което не подозира.

Само няколко часа по-късно Литвиненко усеща, че му е зле. Отначало нещата напомнят обикновена вирусна инфекция. Симптомите обаче се влошават, прибавят се и нетипични – косопад, главоболие, конвулсии… Преди няколко дни Литвиненко е приет в болница по спешност. Диагнозата: отравяне с потенциално смъртоносна доза талий, настъпило около деня и часа на гощавката в бара.

Талият е тежък метал, чиито соли предизвикват отравяне с горните симптоми. Освен това водят до трайни увреждания и деменция – точно както диоксинът, с който беше отровен Юшченко. (Дали идеята не е харесала на някого?) И както и фармакологично чистият диоксин, талиевите соли са изключително трудни за намиране. С тях обикновено разполагат само работниците в някои специализирани промишлени производства. И, разбира се, тайните служби.

Друго предимство на талиевите соли за отровителски цели е, че приличат на вид на обикновена сол, и нямат вкус, мирис и цвят – тоест, лесно се пробутват с храната. Дори няма нужда тя да е мазна, както за диоксина, за да се резорбира добре.

Още не е ясно дали Литвиненко ще остане жив. Дори да остане, със сигурност няма да е здрав и енергичен като преди – талият трови по-трайно от диоксина. Британските служби разследват случая, но надали нещо ще излезе на бял свят, поне докато Англия или ЕС не се скарат с Путин. А това надали ще е скоро, Европа е енергийно зависима от Русия, поне засега.

Въпросът е как това се отразява на нас, тук, в България, по домовете ни. Дали Политковская и Литвиненко са някакви далечни никои отникъде, или са гаранти на свободата и добруването на нас самите. Дали когато мечката играе у съседите, нашият двор е недостъпен за нея.

Когато тровят хората, решили да бъдат съвестта на околните, нещата винаги са страшни, дори ако не се знае кой точно и как точно ги трови. Дали ще е талий в сушито, диоксин в супата или рицин в сачма, изстреляна от чадър, няма значение. Изпълнителите могат да са различни – но идеята и манталитетът са едни и същи. Защото принадлежат на едни и същи кукловоди. С едни и същи идеи за нас – и за тези, които им пречат да приложат идеите си върху нас.

Казвал съм го неведнъж, ще го повторя пак. В Русия в момента се надига… не, не сталинизъм. Бериевизъм. Но този път няма кой да елиминира сегашния Берия. Путин е, който елиминира другите. Известните поне ги забелязваме, за тях се пише. А колко ли други, по-обикновени? Десетки? Стотици? Хиляди?… Ако генерал Лебед – помните ли го? – се върне от онзи свят, сигурно би могъл да разкаже доста. А и на този свят има предостатъчно, които могат да разкажат по нещо, но скоро вече няма да могат.

Време е да го разберем. Време е да го знаем. Начело на Русия в момента стои един нов Берия. Не бъде ли спрян, ни чака каквото щеше да чака СССР, ако Берия беше успял да вземе властта. Без значение, че сме в България. Апетитите на такива хора не знаят граници. И други техни качества също.

Написах по-горе “не бъде ли спрян”. Това не е точната дума. Точната е “не го ли спрем”. Защото ако не ние, няма кой друг. Абстрактни сили, заинтересовани да го спрат, няма. Ние сме, които сме заинтересовани той да не дойде “на гости” някоя нощ, под едно или друго лице. Спасението ни е единствено и само в наши ръце.

Когато научих за сделката между Майкрософт и Новел, настръхнах.

На пръв поглед сделката е много изгодна за свободния софтуер. Майкрософт поема задължението да разпространява купони за SuSE, абе направо някой да ме събуди!…

Ама наистина май има нужда. За малко да проспя дребната подробност – Новел плаща на Майкрософт “за използването на интелектуална собственост” в SuSE. Демек, в Линукс изобщо. Срещу това Майкрософт пък се задължава да не съди потребителите на SuSE. 440 милиона от Майкрософт за Новел за купоните, срещу 40 милиона обратно за права. Новел е на чисти 400 милиона печалба, ура!

Нещо повече. От Майкрософт нямало да съдят също и тези, дето само пишат за себе си, без да разпространяват кода си. Дори ако не става дума за SuSE. Благородно, нали?… Я да го погледнем откъм другата страна!

Откъм нея, Новел легитимира претенциите на Майкрософт, че “Линукс използва незаконно тяхна интелектуална собственост”. А който познава юнаците от Редмънд, веднага ще се сети – “няма да съдим тези, които пишат само за себе си” значи “ще съдим до дупка всеки, който посмее да споделя кода си”. Ако някой реши, че има парите да се съди с Бил Гейтс и компания – да си споделя кода…

Ясно е, че ако Новел решат да не слушкат, таксата “интелектуална собственост” внезапно ще ги вкара на солидна загуба. Така че отсега нататък те ще са просто легитиматорът на действията на Майкрософт срещу свободния софтуер. Кученце на каишка. А от Майкрософт предлагат каишка, пардон, договор и на РедХат. Да видим ще им бъде ли достатъчно убедителна тоягата, пак пардон, аргументацията.

От много време наблюдавам как Майкрософт плетат мрежа около свободния софтуер. Но не бързат да я затегнат – да не би противникът да я разкъса, ако не е оплетена както трябва. Над сто патента върху технологии в ядрото Линукс, за които обаче не се споменава нито дума – дори кои са. Ама кажете, ще ги махнем, не искаме да нарушаваме правата ви? Ааа, не, ще си мълчим. Трябва ни да ги нарушавате…

Привидни добри отношения, пуснат код под свободен лиценз – пиар пред обществото. Привидно намерение за документиране на протоколите и структурите си – замазване на очите на антимонополните органи. Нови и нови нишки в мрежата. А стягането все се отлага. Защото скъса ли се веднъж мрежата, свободният софтуер няма да има как повече да бъде удържан. Битката ще бъде загубена.

Сега обаче се прибави една много важна нишка – антимонополно-доказателната юридическа. С нея мрежата вече или е готова, или е много близо до довършване. Добре, че Стив Балмър се издава. Не е научил, че в този случай ще му трябва не FUD, а потайност и скок към гърлото изневиделица…

А през януари се пуска в продажба Виста. Само че се очаква продажбите да не са задоволително буйни – народът е доволен и със съществуващия софтуер, Вистата надали ще му предложи нещо свръх-необходимо в повече. А пък различните Линукс дистрибуции вече им предлагат същото за без пари, и при несравнимо по-добри лицензни условия и гаранции. Така че дори да не е през януари, бих очаквал най-късно до средата на годината военните, пардон, съдебните действия да започнат.

Някои аналитици твърдят, че некомерсиалното разпространение на Линукс няма да бъде атакувано. Според мен са разбрали погрешно. Да махнеш от сцената Сузе и РедХат означава да връчиш всички юзди на Дебиан – проектът, известен с демократичните си процедури на гласуване и почти фанатично отношение към свободата на софтуера. С тях Майкрософт ще се разбере далеч по-трудно, отколкото с хората на кой да е комерсиален Линукс. Ще се окаже, че в опита си да изчистят делфините от рибарника са дали цялата власт на косатките.

Ще успеят ли? Не е ясно. Много от патентите на Майкрософт са пословични с несъстоятелността си – не са били анулирани само защото никога не са били използвани в съда. А останалите вероятно доста лесно ще може да бъдат заобиколени чрез изхвърляне от наличния сега код. Някои дори няма как да бъдат използвани – ще сгазят антимонополното законодателство. Така че изходът от схватката не е много сигурен. Да не кажа хич даже.

Отделна пък е темата за подкрепата на свободния софтуер. Не само в IBM са разбрали отдавна – който няма други алтернативи освен лиценз от Майкрософт, бързо става собственост на Майкрософт. Вероятно е зад свободния софтуер да застане буквално целият бизнес, или поне тези в него, които искат да ги има и утре. Напълно разбирам нежеланието на колоса от Редмънд да стегне мрежата прибързано. Противникът му е много, много по-силен, отколкото дори сам предполага. Може би е непобедим.

Вероятно и в Майкрософт разбират това. Само че нямат изход. На главата им висят стотици милиарди долари във вид на акции. Посмей да не ги защитиш, да видим какво ще ти се случи, ако ще да си лично Бил Гейтс… Вероятно разбират, че са обречени, но въпреки това са длъжни да се пробват. Колкото и да е странно, печелят в това отношение симпатията ми, ако и да не мога да ги обявя пред себе си за “добрите”. В живота няма реално “добри” и “лоши”, нали?

Но има такива, които работят за свободата на хората, и такива, дето работят срещу нея. А за мен това е добро приближение на “добри” и “лоши”. Или поне достатъчно, за да взема страна.

И още нещо. Майкрософт ще се опитат да смажат свободния софтуер съвсем истински. С цялата си юридическа, финансова и най-вече лобистка мощ. (Като лобистката е много по-голяма от финансовата. Който знае какво значат 40 милиарда долара в наличност, би могъл да си представи това-онова.)

Какви колела ще се завъртят зад кулисите? Не знам. Кой ще натежи, кой ще надлъже, кой ще надплаши, кой с кого и срещу кого (или и двете едновременно) ще играе. Ще има ли световна съдебна война, или всичко ще отшуми тихо и кротко като поредният FUD. Много неща в тази сфера стават далеч от очите и ушите на хората – може и да не го узная. Никаква конспирация, просто бизнес. Бизнесът обича тъмното и закътаното…

Но знам, че от свободата на софтуера зависи утрешната ми свобода – личната ми. И тази на децата ми. Не съм възрожденец или въстаник като Бенковски, няма ме в списъка на светлите фигури – в списъка на егоистите съм. Еня ме е как ще я карам утре аз лично, и моичкото си семейство. Затова смятам да взема страна в тази схватка. Пък вие – както щете.

Ей това ми го прати преди няколко дни Таня Джекова. Четох, смях се, четох, смях се, накрая не издържах и го пуснах тук. (Гледам, че и тя го е пуснала в блога си.)

Благодаря ти, Танче! 🙂

—–8< ----- Това е писмено детско съчинение, което се съхранява в Педагогическия музей в Париж. Темата му е да се опише птица или бозайник.

“Птицата, за която ще пиша, е бухълът. Бухълът не се вижда денем, а нощем е по-сляп и от къртица. Не знам нищо особено за бухъла, затова ще продължа с друго животно, което си избирам – кравата.

Кравата е бозайник. Има шест страни: лява, дясна, горна и долна. В задната страна има опашка, от която виси четка. С тази четка се гонят мухите, за да не падат в млякото. Главата служи да излизат рога от нея и, освен това, защото устата трябва да стои някъде. Рогата са за да се бие с тях. От долната страна е млякото. Оборудвана е така, че да може да се дои. Когато я доят, идва млякото и вече не спира. Как го прави това? Никога не съм го разбирал, но то тече с още по-голямо изобилие.

Мъжът на кравата е бикът. Бикът не е бозайник. Кравата не яде много, но онова, което изяжда, го яде на два пъти и така има достатъчно. Когато е гладна, мучи, а когато не казва нищо, значи, че вътре е пълна с трева. Краката й стигат до земята.

Кравите имат много развито обоняние, поради което можеш да ги подушиш от много далече. И заради това въздухът в полето е толкова чист.”

Господин Николов е на над осемдесет. Костюмът му е старомоден, но чист и спретнат. Вече ходи с бастун – възрастта е поотнела силата и пъргавината на краката му. Но на ума и погледа е придала мъдрост, без да отнеме от живостта и пъргавината. Докато изчаквам един човек, си говорим.

– Не я вярвам много тая с Европейската общност – споделя той. – Обещават да имаме помощта на голяма и силна държавност, да живеем добре, да има достатъчно за всички, какво ли не. Ама аз това вече съм го чувал и преди.

– Кога?

– На времето, четирийсет и шеста, като бяха изборите. Тогава комунистите обещаваха точно същото. Изберем ли ги, ще получим помощта на могъщия и голям Съветски съюз, чудесен живот ще живеем, ще има достатъчно за всички. Същото като сега. Пък какво излезе, видяхме.

– Мислите, че ще стане същото ли? Че ще ни направят на колония?

– Не мисля, ами го виждам. На колония може и да не ни направят, ама то не е и нужно. Лепнеш ли се за някой голям, вървиш с него, и като закъса той, и ти закъсваш. Пък откачането – трудно. И болезнено.

– Може и да не закъса. Досега точно капитализмът е създавал богатство и охолство. Другите държави, дето минаха към него, сега са добре.

– Млад си, момче, не помниш. Като дойдоха комунистите, и тук почна да се живее много добре. Не беше много богато, след война все пак, ама наистина имаше за всички. И доста време беше така – десет години, може би петнайсет. Като сега с капитализма. Чак шейсетте почнахме малко по малко да виждаме, че оттатък май почват да живеят по-добре. И отначало хич не беше голяма разликата, седемдесетте и осемдесетте чак се видя кой кум и кой сват. Ама дотогава минаха четирийсет години.

– Нали сега си взимаме поука от кой победи?

– Късогледа ни е поуката. Не капитализмът победи – комунизмът загуби. Изгни. Ама никой не е казал, че капитализмът не може да гние. Имам познат във Франция, разправя, че там големите монополи напоследък са прилапали всичко, и или им робуваш, или гладуваш. Вече съм го виждал туй, знам какво следва. Пък ти разправяй, че не било комунизъм а капитализъм, на старата ми шапка.

– Къде тогава е според вас ключът?

– Свободата, момче. Западът спечели студената война, защото хората там бяха по-свободни. Ние тук не сме ни по-глупави, ни по-сакати. Ама не бяхме свободни, и затова не ни беше еня какво става, ни мислехме, ни работехме.

– Нали сега правим система, при която ще сме свободни?

– Ей я там старата ми шапка, на нея това. Нали гледам щерката. Уж журналистка, пък всеки ден, като се прибере, говори какво не било хубаво. Ами вземи го напиши в тоя ваш вестник, викам й. Не дават, казва. Тоя дето гушнал два милиона бил ортак на главния редактор, не може за него. Оня пък, дето направил голям золум, бил от партията, дето вестникът я поддържа, не бивало. Министърът, дето загробил сто милиона от глупост, пък съвсем – ще дрънне по телефона, ще прати разните служби, ще затворят вестника, уж временно за разследване на нещо измислено, пък после доказвай и се оплаквай… Като едно време партийните секретари. Преди срещу партията не можеше, сега срещу мафията. Къде е свободата?

– Толкова ли е опасно да си загубиш свободата? – подкачам го.

– Най-лошото е. Комунистите на времето обещаваха от пиле мляко, само за да си се откажем от свободата. Отказахме се, получихме си заслуженото. Сега други ни обещават от пиле мляко, уж за да сме свободни, ама като гледам, май пак за да не сме. Какво да очаквам да стане? Аз още някоя година и ще ритна камбаната, а вие?

– Мдаа… “Който продава свобода срещу сигурност, не заслужава, нито ще има никое от двете”. Така ли?

– Нещо такова. Учено звучи – някой мъдрец ли го е казал?

– Не знаете ли?

– И кой е казал, че водата е мокра, също не знам. Не е голямо откритие… Предлагат ли ти съюз с могъщ благодетел, само и само да се откажеш от свободата си, да знаеш – тая работа е нечитава, по-добре всичко друго, само не тя. Хем съм старило, хем съм патило – послушай ме.

– Хм… Може ли това да го напиша в Интернет?

– За политиката ли? Беля ще си докараш. И на мен също. По-добре недей.

– Не, не за политиката. В софтуера ситуацията е такава – големите и богати предлагат всякакви благини, само да се откажеш от свободата си.

– Софтуер… Това нещо за компютрите ли беше?

– Да.

– По тия компютри светът е луднал повече, отколкото по каквото и да е друго преди. Повече от по колите, повече от по радиотата… Нещо голямо ще излезе от тях, от мен да го знаеш. И важно…

– Вярвам ви. И аз мисля така.

– А туй ще рече, че пишеш ли за него, ще си докараш неприятности. По-добре не го прави, и там сигурно е като в политиката – надигнеш ли глас, може лошо да ти се пише.

– Там може още да не е късно. Може като са предупредени хората, да се усетят.

– Тогава може и да си струва. Пиши, да знаят хората, че може отначало и да ги нахранят и облекат, като комунистите нас навремето, ама после ги чака мизерия като нас на края на комунизма… Ама поне вземи да ми смениш името, или да не го пишеш. Аз вече съм наполовина в гроба, ама щерката, внуците… Ще прощаваш, ама патило – страхливо.

Вчера намерих в блога си, под ето този отдавнашен запис, следните коментари:

—– 8< ----- Дядо Коледа, аз се казвам Грета.На 10 години съм.Повечето деца смятат ,че не съществуваш.Аз мисля обратното.Ти си добър,справедлив и трудолюбив.Обичаш децата и ги радваш всяка година. Мама и татко смятат,че съществуваш ,но в други страни.Това не е вярно!Ти споделяш със всички деца обичта си поравно. С много обич Грета!

—– 8<----- И вторият, пуснат двайсетина минути по-късно: ----- 8<----- Скъпи Дядо Коледа, като подарък ,тази година искам дървен,хубав шах! С обич Грета! ----- 8<----- Възможно ли е това да е шега? Напълно. Имам достатъчно приятели, познати и просто читатели веселяци. Но вероятността да не е ми се струва толкова важна, че предпочитам нея. Дори ако е много малка. Ако излезе шега, какво от това? Ще ми се посмеят, и толкова. Не помня откога не бях гледал статистиките на сайта си, може би от година. Сега ги проверих. Средно към хиляда индивидуални посещения дневно. Много ли е? Малко ли е? Кой би могъл да каже?... Аз. Имам точен признак, по който да го определя. Ако Дядо Коледа чете сайта ми, значи са достатъчно. Ако не - значи не са. Защото тук има писмо, предназначено за него. Сигурно го чете. Дядо Коледа е навсякъде. Но - просто за всеки случай, ей така - ако съвсем случайно познавате Дядо Коледа, ако го срещнете или се чуете с него по телефона, напомнете му - малката Грета, на 10 годинки, вярва в него, и му е писала в Интернет. Вярва, че той е добър, справедлив и трудолюбив. И би се радвала, ако получи тази година като подарък хубав дървен шах. Сигурно шахът ще я зарадва много. Не само защото е чудесна игра, която развива ума, мисленето и личността. А и защото ще й покаже, че Дядо Коледа наистина съществува. Въпреки недоверието на повечето деца наоколо. А за мама и татко - че го има и в тази страна. И че в Дядо Коледа си струва да се вярва. Защото от Дядо Коледа имаме нужда всички - и малката Грета, и мама и татко, и дори Интернет-шегаджиите. А вярата ни е, която му дава живот. И силите всяка година да раздава на децата подаръци, а на големите - топли спомени и надежда.

От няколко седмици “Янко Сакъзов” и “Мадрид” са затворени за ремонт. Подменят трамвайните релси. Заедно с основата им – или плочите с канали не се оказаха трайно решение, или някоя братчедска фирма е уредила начин да оскъпи ремонта. Но не за това ми е думата.

По “Янко Сакъзов” доскоро едното платно беше отворено, и това донякъде облекчаваше инфарктния трафик в района. Защо беше затворено другото е загадка за мен – то на практика не се използваше и от строителните машини. Да де, сипваха от време на време асфалт или строителни материали направо насред него, вместо на кое да е по-закътано място, ама поне на теория имаха оправдание да го затворят.

От днес е затворено и другото платно на “Янко Сакъзов”. Защо – никой не ти казва. Сам също не можеш да разбереш: не се наблюдават никакви видими причини или нужди да е затворено… По “Мадрид” пък активността от самото начало е нулева, освен че изкъртиха релсите и плочите им. Нови вече не знам коя седмица не се полагат, каквато и да е друга строителна работа също не се върши. Затвореното му платно си стои празно. За удобство на гражданите и транспорта.

Кмете, кмете… Къде гледаш? Това ли ти е улеснението за софиянци – да им затвориш улиците, на които те разчитат, заради работа, дето нито има голяма нужда от тези улици, нито изобщо се върши кой знае колко? Ако ли пък нямаш време да погледнеш – кметско е – човек поне нямаш ли си, който да го забележи вместо теб? На маймуни ни направи.

А може би заради друго нямаш време. Партия строиш. За избори се гласиш. Депутатин, па и министър ще ставаш. На целия народ да служиш, не само на един град.

Ама ако ще служиш на целия народ както сега служиш на града, по-добре ни партии строй, ни министър ставай. Достатъчно сме ги имали такива, дето уж все пътища нанякъде строят, пък всичките ни пътища все затворени, и си киснем където сме. Избрахме те за да си различен, а ти май си същият. Благодарим много, ама по-добре недей. Иди си обратно да охраняваш разните царе, и да забавляваш народа като герой от вицове. За това поне доказано ставаш.

Защото денят се познава по заранта, а министърът – по кметуването.

Отново имаше семинар по айкидо, и отново ни беше на гости сенсей Таджири. Вече съм разказвал за него. Може би е време обаче да припомня – този път той показа нещо, което не беше показвал досега.

Таджири е японец, който живее в САЩ. Ученик на Фумио Тойода, който пък е вероятно вторият в айкидото след създателя му Морихей Уешиба. Невероятно артистичен, с чудесно чувство за хумор. Разиграва истински театри, когато обяснява какво преподава; залата често направо се къса от смях. И много често зад комичната външност на обяснението се крие изключително сериозна същност.

Този път обаче повече от всеки път преди.

След като беше показал няколко различни начина за справяне с риокатате дори (това е вид нападение – захват с две ръце за подадената за поздрав ръка на нападнатия), Таджири спря залата и попита:

– Знае ли някой как действат различно умелите срещу този захват?

Тук-там се дочуха подхилвания. Та нали последния час той преподаваше точно това? Но всички бяха любопитни да видят какво весело ще се случи…Таджири повика с пръст един черен пояс от предните редове, и му подаде ръка. Онзи я хвана здраво с две ръце.

– Начинаещите постъпват ето така. – Таджири с невероятен комизъм изобрази тромавата непохватност на новака, който се опитва с груба сила да събори противника си. Бута, напъва се, бори се като прасе с тиква, накрая събаря другия по най-дебелашкия възможен начин, и е безумно щастлив. Всички направо се късахме от смях – всеки или добре помнеше как е действал така, или и сега умееше толкова.

– А ето така действа понаучилият малко. – Този път Таджири опита две бързи движения в различни посоки, колкото да подведе партньора си да загуби баланс, и го търколи на пода с простичка хватка. Добре изпълнено, но нищо особено като техничност. Отдръпна се настрани и отново подаде ръка за захват.

– Искате ли да видите как действа напредналият? – Още преди възгласът на околните да е заглъхнал, японецът направи… нещо. Не можах изобщо да разбера какво, въпреки че гледах внимателно. Резултатът обаче го видяха и най-разсеяните – другият литна като запратен от катапулт, преметна се един-два пъти във въздуха и тупна на няколко метра разстояние. Далеч не във всеки филм може да бъде видяна такава юнашка каскада.

– А знаете ли как действа истинският майстор? – обърна се Таджири към залата. Гробно мълчание – никой не смееше да предположи. Аз спешно прехвърлях в ума си какво мога да използвам като превръзка или шина. Партньорът на Таджири беше наистина добър, страхотно умееше да пада, но ако последваше нещо отгоре на това последното, щеше да е късмет, ако си счупеше само крак или ръка. Въобще се бях отказал от мисълта, че мога да разбера как дребничкият японец го запрати така юнашки без никакво усилие.

– Ето така. – Таджири протегна ръка напред. Другият се поколеба за миг, но правилата на айкидото са категорични. Нареди ли сенсеят, изпълняваш. Иначе не си достоен за ученик.

В мига преди да хванат ръката му, Таджири внезапно я дръпна и скри зад гърба си. Поклони се усмихнато за неуловимо кратък миг, с една крачка се озова настрани от противника си, заобиколи го и кротичко и скромно го подмина. След това се обърна към залата:

– Истинският майстор избягва схватката. Той няма нужда от нея, нито за себе си, нито за противника си. Това е най-истинската и най-великата победа – да избегнеш сблъсъка. Това е победата, при която побеждават и двамата.

… Започнах да тренирам почти на 40. Надали ще стигна някога до високи степени – хич не съм ловък и координиран, а за много и старателни тренировки нямам възможност, колкото и да ми се иска.

Мисля си – ако науча този урок истински, ще е много повече, отколкото да се окича с черни пояси и други подобни атрибути. Защото те са просто символи, които можеш да купиш от магазина. Нямам ли с какво да ги оправдая, мога да се кича с тях колкото си искам – но само ще ставам за смях. Не знам за пред другите, но пред себе си – със сигурност. А от собствения присмех боли най-много.

Истинското постижение е част от същността ни. И както всяко истинско нещо, не може да бъде купено. Може само да бъде заслужено.

Вярвате ли в световни конспирации? Еврейска, масонска, християнска, хомосексуалистка, хетеросексистка, на избрани бодхисатви, на зли капиталисти… ненужното да се зачеркне.

Някои хора – да. Други – не. Аз пък – и да, и не.

Като начало, абсолютно не вярвам, че някъде зад затворени врати някакви тайни или явни властници сядат, преговарят, определят съдбините на света и си стисват ръцете. Знам за Ялта, знам и за Малта, само че е факт, че светът не стана какъвто беше договорен на нито едно от тези места. А пък зли кръгове от сефарадски старейшини или каквито и да е митологични герои от сорта, и да ги видя, само ще ида да се прегледам.

Да, но това изобщо не е необходимо. Когато една изгода е достатъчно масова и примамлива, тя с лекота ангажира масовия човек (или властник). Няма нужда от тайни преговори и конспирации – хората следват интереса си, и така вършат мащабни координирани действия далеч по-успешно, отколкото и най-добрата истинска конспирация би могла.

Вземете например световната еврейска конспирация. Има ли някаква тайнствена договореност евреите на света да стискат властта и да мачкат всички останали? В определена категория книги – може би да. В реалността… не мога да се сдържа да не задам въпроса “в чия реалност?”.

Да, но всеки евреин знае – своите винаги ще му помогнат, ще му подадат ръка, ще го издигнат, ще го лансират. А пък за отплата – той тях. Без никакви конспирации, инструкции или каквото и да е. Такъв е обичаят на евреите, благодарение на него те въобще са оцелели през хилядолетията като народ. Никой не би могъл да ги обвини, че го правят, нали? Просто е човешко. Елементарен интерес е.

Реално всеки от нас участва в подобни “конспирации” всеки ден, по много пъти на ден. Когато водите детето си на училище, за да го пазите, вие участвате в конспирацията, решила да лиши бедния маниак-педофил от малко радост в жиота. Или когато отивате на планина – в конспирацията на природоненавистниците, които ще изпотъпчат тревата, ще изпоплашат птиците и бръмбарчетата, и нищо чудно и разни боклучета даже да не си приберат…

… Има ли световна конспирация на решилите да лишат обикновения човечец от свободата му? Събрали ли са се някъде в тайна зала зли бизнес-могули, зли президенти, зли шпиони и прочее, за да се договорят как да поробят човечеството?… Това би било най-уникалната, мащабна и налудничава “световна конспирация”, която може да се чуе. Направо за психиатрията, и усмирителната риза.

Само че шефовете на корпорации си имат съвсем обективна изгода служителите им да са винтчета на корпорацията, а не свободни хора. Политиците – гражданите им да са послушно стадо, а не хора с мнение, които ги контролират. Тайните служби, а и полицията – гражданите да нямат срещу тях никаква защита и права, просто за да могат най-сетне да уловят и затворят поредния особено хитър и зъл престъпник или шпионин. Производителите (всъщност най-често прекупвачи) на изкуство – потребителите му да бъдат държани за гушата, и да нямат как да си откопират никоя книга, песен или филм: това са милиарди и милиарди загуби… И така нататък.

Би ли могла цялата тази им обща изгода да ги събере на тайни конспиративни преговори? Надали. Не са един и двама, така че тези преговори няма дълго да са тайни. Но не е и нужно. Достатъчно е всеки от тях просто да си гледа интереса – така те най-добре работят заедно, за да ни превърнат в добитък.

А на това противостои само едно. Това ние да си гледаме интереса да не ни превърнат в добитък. Защото иначе това лесно може да стане. На достатъчно други интересът им е да бъдем.

Sapienti sat.

Знаете ли? Аз знам. Вчера станах. Днес го затвърдих. А утре се очаква направо да го циментирам.

Клиенти бяха овирусили и омазали компютъра си до степен да става единствено за преинсталация начисто. Направих я, върнах спасените настройки и програми. С едно неочаквано изключение – не бях спасил клиентския user.dat файл, а паролите на акаунтите на Outlook Express се пазят в него.

Кратко проучване показа, че никой във фирмата няма спомен каква може да е паролата. Реших да заложа на надеждицата тя да се пази и някъде другаде. Пуснах FileMon, направих точно същия акаунт (за парола просто тракнах по клавиатурата разсеяно няколко пъти), записах го и проследих къде е запомнен. Уви, беше само в регистровия файл. Беше вече краят на деня, и бях капнал от умора и бесен.

– Що не пробваш да я налучкаш? – сръчка ме един от фирмените служители. – Вие компютърджиите ги умеете тия работи, като сте печени ги правите някак.

– Да, бе, как не се сетих? – отвърнах саркастично. – Ето, гледай как се прави, да знаеш. Набиваш случайна парола, цъкваш бутончето за теглене на поща, и пощата потичааа…?!?!?!@#$%^&*()!?!?!?

Пощата направи точно това – бодро потече към измъчената машинка!

Хората от фирмата приеха случилото се напълно нормално. Във всеки холивудски филм показват точно това – идва Великият Хакер, и най-късно от втория път уцелва паролата. Кимнаха ми одобрително и седнаха да работят. Дано машината им не се скапе скоро пак – може да се окаже, че съм загубил уменията си…

Аз в това време се мислех за най-шашнатият човек не само във фирмата, а сигурно и на света. Оказа се обаче, че не съм прав – колегата ми седеше точно зад гърба ми, и се мъчеше да повярва на очите си… Още същата вечер околните започнаха да научават един след друг какво се е случило, и (които го повярваха) да ме зяпат като извънземен.

Да беше само това… На следващия ден, при преинсталиране на друга машина, счетоводната програма се опъна на колегата ми. Нищо на света не можеше да накара шрифта й да излезе нормално – дори специалната ошрифтяваща програмка от авторите на счетоводната програма. Всеки опит да се ошрифти правилно счетоводната програма довеждаше до невъзвратимо омазване на всички шрифтове, и съответно до нова преинсталация. Момъкът се мъчи няколко часа, накрая ми връчи отчаяно задачата и отиде да си почине. В края на краищата, вчера се бях представил като хакер от филмите…

Въздъхнах, и се заех. Първият опит да преинсталирам Уиндоус не сполучи – посъсипаното вече СД в един момент отказа да се чете, и инсталацията заби. Направих втори, като този път наместих диска по-внимателно в подноса, и внимавах кога устройството се затруднява и натисках насам-натам вратичката (който е работил с 5 1/4 инчови дискети, помни тези номера). Всичко мина добре. След малко размисъл (точно като велик хакер от филм) пуснах счетоводната програма, за да си припомня къде точно шрифтовете бяха омазани…

Този път – никъде.

Пусках я няколко пъти, проверявах други програми – всичко с шрифтовете беше наред. Защо – нямам представа. Вероятно забилата по средата първа моя преинсталация има някакъв пръст, просто нямам идея от какво друго може да е. Или пък може би досега нещо все се е омазвало заради непрочитане от СД-то. Както и да е, важното е, че стана.

Е, този път колегата го няма, казах си доволно. Ако беше видял и сега как се справям, просто не знам какво щях да почна да научавам за себе си от околните в най-скоро време. Щяха на съвременно езическо божество да ме обърнат.

Доволно продължих с инсталацията – и внезапно изстинах.

Колегата утре ще дойде и ще види, че всичко върви. И като ме попита как съм го нагласил, аз какво да му отговоря?!…

В момента машината дърпа ъпдейти, аз пиша този запис в блога си от нея, и сериозно се чудя – дали да не взема да я скапя, и да му кажа, че и аз не съм се справил? Човекът не е бъбрив, ако го помоля да не разправя повече такива неща за мен, обичайно бих могъл да му разчитам 100%. Само че точно за това, и точно след вчера не знам дали ще успее да се сдържи.

Ако, разбира се, ми повярва, че е станало от само себе си, както и вчера… С ужас си мисля, че Ерик Реймънд може да е прав – всичко, нужно за да станеш хакер, е околните да те признаят за такъв…

(Допълнение: За щастие на следващия ден се оказа, че на няколко места из счетоводната програма шрифтовете още не се четат. Отървах се от легендарност засега. 🙂 )