Grigor Gatchev - A Weblog

Нали съм велик икономист, та се чувствам компетентен да разсъждавам на икономически теми. 😉

Банковата система на Кипър беше загазила от сума ти време насам. Въпросът беше откъде да бъдат намерени пари, за да бъде оправена. Не че е трудно – Кипър е загазил за десетина милиарда евро, капка на фона на нуждите на Гърция, да не говорим за италианските или испанските. Но и точно заради малкия размер на страната Евросъюзът я използва за опитно зайче във важен опит.

В дъното на съвременната финансова криза е един много прост факт, посочен десетилетия преди нея от Хеймън Мински. Когато вземането и връщането на заеми върви добре, малко по малко хората стават непредпазливи. Вземащите не мислят достатъчно добре дали ще могат да ги върнат – гонят лесната сума веднага. Даващите също не мислят достатъчно добре дали ще могат да си ги получат – гонят свръхпечалбите… В един момент вземателите масово стават неспособни да връщат дълговете си и настъпва дългова криза. Много взематели загубват собственост, много банкери фалират. На останалите им идва акълът и стават пак разумно предпазливи. За известно време напред.

Само че това правило включва един важен момент – безразсъдните трябва да понесат болезнена отговорност, иначе няма да се научат. Както тези, дето вземат безразсъдни заеми, така и тези, дето ги дават. И вторите много повече от първите, понеже не е луд който яде чуждия зелник. Отговорност дали даване на пари назаем е разумно, премислено и гарантирано носи този, който дава парите назаем. Така че дори ако вземащите безразсъдно заеми понесат най-тежка отговорност, в реалния свят безразсъдното вземане няма да спре. Ще спре когато спре безразсъдното даване.

Идеята е добра, но не е лесна на практика. Големите банки разполагат с огромни суми, тоест с могъщи лостове за влияние. А най-големите не можеш да ги пипнеш, понеже фалитът им би съсипал икономиката. Така че те спокойно могат да си позволяват да правят глупости в преследване на свръхпечалби – закъсат ли, ще бъдат спасявани с парите на данъкоплатците. И спокойно си го позволяват. И не се ли намери механизъм да бъдат държани отговорни, ще си го позволяват и занапред, носейки ни нови кризи. Защо не? Те само пият, сметката я плащаме ние.

В случая с кипърските банки Евросъюзът май потърси именно това – механизъм, чрез който да може да накара и най-големите банки да си носят отговорността и да не гонят печалби безразсъдно. И май го намери.

Кипърският план е средствата, нужни на страната, да бъдат набавени чрез данък върху банковите депозити. Тези до 100 000 евро няма да бъдат пипани – нещо повече, ще бъдат гарантирани дори за вложителите във фалиращи банки. Тези над 100 000 евро обаче ще бъдат обложени с еднократен данък от 30%.

От гледна точка на държавничеството, гарантирането на малките депозити е хитра идея. Депозитите на огромния процент от вложителите са в този диапазон. Като ги гарантира, правителството си спестява революция. В същото време, тези вложители са обикновено дребни. Нямат на практика никакво влияние върху банките – колкото и желание да имат да вкарат банковата система в пътя, тя просто няма да им обърне внимание. Масите подлежат на статистически правила, така че са лесни за манипулиране. И не могат да си позволят лесно да си изнесат депозитите извън наличната банкова система, така че нямат много избор.

Собствениците на големи депозити са тези, които могат да накарат банката да се съобразява с тях. Те обикновено са големи, така че думата им се чува. Също, обикновено са закоравели хитреци и не е лесно да ги манипулираш. Най-сетне, обикновено не им е проблем да си вложат парите на обратния край на света, така че не ги ли слушаш, се махат.

Какво може да направи една банка, за да ги успокои? Ако аз съм собственик на милионни депозити, с гаранция няма да повярвам на празни думи. Обещаваш ми, че няма да фалираш? Чудесно. Само че обещанията без гаранции са празен шум. Иди, купи от Дойче банк стопроцентова гаранция върху депозита ми, ще го вложа при теб. Иначе – кеф ми Дойче банк, кеф ми Манхатън Чейз, кеф ми Мицубиши Бенк Тръст… Ако очакваш, че ще ти поверя парите си, без да видя официален документ за гаранцията, значи живееш в някакъв друг свят и не ставаш за банкер. Как да посмея да ти се доверя, като не знаеш какво е нужно за доверие?

Ще не ще, съмнителната банка ще трябва да отиде и да купи гаранция. И то от елитна банка, защото ако очаква да повярвам на гаранция от някоя неизвестна офшорка, наистина не става за банка. Личи си и без микроскоп… Не само защото елитната банка в случай на нужда ще си изпълни гаранцията. А най-вече защото ще се погрижи да не се налага да я изпълни.

Какво ще направя, ако съм шеф на Дойче Банк и някоя кипърска банка дойде при мен да купи такава гаранция? Да им повярвам на усмивките, естествено, няма как. Да изпусна обаче на крака дошла печалба също не върви. Така че сигурно ще им продам гаранция – но срещу условието да контролирам всяко тяхно движение. И да имам право, тръгнат ли да правят глупост, да наложа вето. Познайте колко малко ми пука, че ако шефовете там не правели свръхпечалби, ще си загубели бонусите. Ама не искат така? Ми идете тогава за гаранция другаде. Току-виж намерите съгласен да загуби милиарди заради черните ви очи…

Затова в крайна сметка решението може да се окаже и доста добро, поне на първо време. Бъде ли отрязана възможността държавите да спасяват банките с парите на данъкоплатците, бъде ли прехвърлена отговорността на банките да си я разпределят помежду си на пазарни начала, спекулативното безразсъдство ще пресъхне буквално за една нощ. Точно както в Гърция трийсет години никакви наказания не можеха да накарат фирмите и магазините да издават фактури, тоест да регистрират приходите си – но когато се прие правилният закон, всички мигновено започнаха да издават фактури безотказно. (Ако някой не знае, законът е: ако не ти издадат фактура за покупката, имаш право да си я вземеш, без да я платиш.)

Какво ще стане по-нататък? Уви, не е лесно да се предположи. Възможно е банките да се окажат свързани с взаимни интереси дори повече отпреди, а това неизбежно ще намали конкуренцията между тях. Резултатът може да бъде и още по-силно влияние на банките над правителствата, и още по-безотговорно банково поведение. Но такива предсказания е добре да ги правят истинските икономисти.

Пишман икономистът си остава дотук. 🙂

Честичко се възхищавам на писателското майсторство на Любомир Николов. Отделно от това – и на човешките му качества. Неведнъж той пуска за свободен достъп нещата, които твори. Дори още в процеса на творчеството, дълго преди да бъдат издадени. Ей така, от доверие и обич към читателите си…

И сега е започнал няколко чудесни неща. Някои пред довършване, други по средата, трети едва в началото, четвърти още в проект… Но докато ги пише, се налага и да яде. Затова изкарва хляба си с преводи и загробва повечето си време и сили в тях. Понякога нещата, които превежда, са несравнимо по-бездарни от неговите. Но са рекламирани, с удобни и послушни автори, и най-вече не учат хората на мислене или самостоятелност. Така че биват лансирани. А той проклетисва, преглъща яда си и се мъчи при превода поне малко да ги посреше и оправи. И ако има как, да налее незабелязано някоя капчица мъдрост и доброта в тях.

Трудно е да пишеш нещо, докато превеждаш друго. Особено ако преводният текст е, хм, не най-даровитият наоколо. Неизбежно рискуваш твореното по същото време да се повлияе, да попие някаква част от бездарието на превежданото… Но въпреки това Любо не се предава. Който е роден да свети, трудно изтърпява да остави мрака да царува.

Наскоро, търсейки отдушник от работата, той открил из Мрежата сканирани броеве от френското списание за комикси Vaillant. Стари, от петдесетте години, но не по-малко приятни и развлекателни заради това. И, верен на себе си, започна да превежда и пуска в блога си по една-две странички от тях. Направи си специална категория, в която са събрани и могат да бъдат удобно четени. И смята и да продължава с тях, горе-долу по запис на ден. (Познайте какво преглеждам за отмора всяка вечер. 🙂 )

Неговият въпрос към всички обаче е – кои комикси бихте предпочели да разгледате преведени? Под записа с въпроса в блога му можете да кажете какво бихте предпочели.

Ето един чудесен пример как понякога дори можеш да избираш какво да получиш даром. 🙂

Докато пресичах малката уличка, периферното ми зрение мярна отляво силует. Обикновено не би ми направил никакво впечатление, но този път нещо в походката закачи нещо в ума ми. И пак, обикновено не бих се досетил кого ми напомня, но този път паметта услужливо ми сервира спомен отпреди повече от двайсет години. Как вървя през двора на Медицинска академия по пътеката към студентския стол, и по съседната пътека се приближава към стола една колежка от съседен поток.

Завъртях глава най-невъзпитано. Наистина беше тя. Може би наддала няколко килограма за тези години, но безспорно същата. Доближих се и се заколебах – да посмея ли да я повикам? Ами ако съм се припознал? Или нещо друго?…

– Я! Григоре, ти ли си това?

– Аз съм. Какво правиш, как я караш?

– Ами… прибираме се. – Тя кимна към момъка, който вървеше до нея.

Момчето беше на около двайсетина години, едро и яко, но изражението му не се връзваше с фигурата. Беше като на четири-пет годишно дете, щастливо и умилително. Умствено изоставане?

– Имате ли време? Да поседнем пет минутки, да се видим.

– Разбира се. Ей тук има сладкарничка. Ники, искаш ли паста?

– Искам, мамо!… Този чичко кой е?

– Мой приятел. Познаваме се от много години.

– А добър ли е?

– Добър е.

Следващите десетина минути минаха в разговор. Познатата ми беше имала доста повече късмет от мен в медицината. Беше успяла да започне работа почти веднага след завършването в столична поликлиника, беше издържала там над десет години, след това беше постъпила на по-добро място, и т.н… Само дето май в живота не беше толкова щастлива.

– Когато стана на три години, вече беше очевидно, че изостава – кимна тя към Ники. – Баща му предложи да го дадем в дом за деца със забавено развитие, но аз не се съгласих. Не ми даваше сърцето. И после още няколко пъти… Преди десетина години баща му намери начин да иде в САЩ, уж само да изкара някоя пара, но три години не се върна. След това дойде само за да поиска развод. Нямал сили да гледа син дебил. Рекох си – щом няма сили да гледа собственото си дете, не заслужава и да е до мен. Дадох му развод.

Нямах какво да кажа.

– Оттогава се гледаме с Ники. Надали ще повярваш, ама се развива, макар и много бавно. Така и не разбраха каква е точната причина за изоставането му, май не е нищо от типичните. Към момента тестовете му дават около шестгодишна възраст, даже клони към седем, сигурно до две-три години ще я постигне. Вече се облича сам сутрин, съблича се вечер, ходи си до тоалетна както е редно, без дори да ми се обажда. Сеща се сам да облече палто, като го пратя за нещо навън, да вземе чадър, ако навън вали. Пазарува от кварталните магазини, малко му е трудно да смята парите, ама го познават вече и му помагат. Може да си приготви простички неща за ядене даже. Мете и прахосмуче в къщи, подрежда си стаята, простира прането от пералнята, играе на компютърни игри…

– Хм. Браво на момчето. И на теб, добре си го научила.

– Не е като да е здрав умствено, но ме отменя в каквото може, а то не е малко. Благ е, изпълнителен и доброжелателен. Не син, а мечта. – Тя се усмихна. – Учен или директор надали ще стане, но мисля, че до пет-шест години ще понавакса донякъде и в отношенията с хората. Постигне ли го, ще мисля как да може да си изкарва сам хляба, инвалидната пенсия е смешна. Може би като хигиенист някъде, или като общ работник. Уви, няма да съм вечна, да го храня и оправям.

Внезапно ме налегна някаква нечовешка тъга. Това интелигентно, живо и будно момиче беше загробило живота си, за да се грижи за болното си дете. Изобщо не се учудвах, че Ники е благ и разбран момък – сигурно майка му беше успяла да го възпита такъв, с много труд и изобретателност. Неговият път към пригодност за някакъв живот обаче беше за сметка на живота на майка му. И тя не се беше поколебала да изгуби дори семейството си, за да му даде опора. Както всяка истинска майка.

– Мислиш, че не ми е достатъчна опора ли?

Премигах, изненадан от точното попадение до степен да не мога да отговоря.

– Опора ми е, и още как. Не само с това, че ме отменя във всякаква тежка работа. Или времеемка, или скучна. А най-вече с това, че е до мен, че мога да разчитам на него. Ако продължава така, докато ме притисне старостта, той вече ще е на петнайсет-шестнайсет на ум. И то без хормоналните вихри, дето юрват тинейджърите да правят глупости… Ще е на практика вече способен да носи отговорност за себе си. Стигне ли дотам, ще му извоювам документ от колегите от психото, че е дееспособен юридически, и ще го оставя да си господар. На петдесетина все още дори няма да е старец, може би ще може да си намери някое момиче, дето да го приеме. Достатъчно вярност и доброта понякога компенсират пред жените по-слабичкия интелект. Току-виж задундуркам внуче някой ден…

Ники старателно обираше последните трохички паста от чинийката си. С вилицата – майка му наистина се е постарала да го възпита, а очевидно и той възприема. И ми се стори, че в очите му играе някаква искрица любопитство. Слабичка, но все пак издаваща някакъв интелект, някакъв потенциал и жизненост. Нищо чудно надеждите на майка му да не са безпочвени.

Погледнах я крадешком. Вилицата ѝ лежеше в чинийката до забравената половинка паста. Но лицето ѝ грееше от щастие така, че буквално ме стопли отвътре. И си помислих – детето ѝ е наистина огромна опора. Достатъчно голяма, за да я преведе през живота.

И ако надеждата ѝ се сбъдне – да ѝ даде щастие и в старостта.

Вече от доста време работи сайтът politikat.net. Чудесен списък с обещанията на политици… и проследявания дали тези обещания са били спазени. Основен инструмент за изграждането на гражданско общество у нас. Препоръчвам го горещо на всеки, който иска да оцени дали този или онзи политик си спазва обещанията, преди да гласува.

Мисля си обаче, че този сайт не е достатъчен. Страшният проблем на България към момента не е в политиците. Нашите политици според мен не са много по-различни от западноевропейските – лъжливи колкото тях, продажни колкото тях и луди колкото тях. Проследете една-две предизборни кампании в „утвърдените“ западноевропейски страни и ще се убедите.

Проблемът на нашите политици е, че са контролирани от българската мафия. Създадена още в началото на прехода с цел да опази властта на комунистическите тайни служби и да я трансформира в икономическа. Към момента тя отдавна вече не е нито само „ченгеджийска“ (въпреки че и до момента де факто държи повечето тайни служби в страната), нито само криминална (въпреки че контролира почти 100% от криминалната престъпност), нито дори само политическа (въпреки че контролира и повечето политици). Тя е просто мафия – кърлеж, който смуче кръвта ни. Ако трябва да се благодарим на някого за мизерията си, това е тя. Нейните мутри съсипаха и прогониха всеки кадърен българин, опитал се да започне в началото на прехода малък бизнес. Нейните корупционери съсипват и прогонват и днес всеки инвеститор. И нейните „бизнесмени“ се грижат 80-90% от печалбата върху всеки отгледан картоф или домат, всяка ушита ризка и всяко осигурено преспиване в хотел да отиват не в хората, положили труда си, а в кръстниците на мафията.

Къде е седалището на тази мафия? Българските медии повечето са контролирани пак от нея – по тях няма да го чуете. Вместо това ще чуете микроскопични душици с астрономически егота и амбиции, които облайват до оргазъм всеки, по когото бъдат насъскани. От чужденците обаче, които са се изказвали по въпроса – било политици от ЕС, било опитали се да инвестират тук бизнесмени, било граждански активисти – над 95% казват в прав текст и с думи прости къде е седалището на тази мафия.

В съдебната власт. Нейната върхушка е главата на октопода.

Затова си мисля – сайт, който хвърля светлина върху съдебната власт, може да е дори по-нужен и полезен от сайт, който лови лъжите на политиците. Падне ли достатъчно светлина върху делата на корумпираните съдии, ще става все по-трудно те да бъдат издигани, лансирани и поставяни на отговорни постове. Ще е все по-неудобно да им бъдат поверявани отговорни задачи – веднага ще става ясно какъв е този, който им е поверил задачата.

И с още по-голяма сила такъв сайт ще покаже и обратната страна на монетата – кои съдии не са корумпирани мафиоти. Защото да уволним А и Б, понеже са корупционери, кой ще заеме местата им? Ще трябва да знаем на кого можем да разчитаме. Дори ако все още нямаме механизми, чрез които да сменяме корумпираните съдии, достатъчно светлина върху съдебната система може да ускори появата им.

(Същия проблем, между другото, имаме и в държавната администрация. Десетки години мафията се е грижела хора, които не са обвързани с нея, да не получават възможност да трупат управленски и държавнически опит. Кадровата немощ на ГЕРБ стана за такива количества смях и подигравки не защото Бат Бойко е държал в партията да има само корумпирани некадърници – той може да е тъп, но е хитър. Просто е наистина трудно да се намерят честни хора, които имат опита и познанията да движат нещата.)

Представям си сайт, в който можем да описваме съдебни решения и да ги индексираме по участвали в тях съдии, типове решение, години и места на вземане, и т.н. Така че да е лесно да цъкнеш на името на някой съдия и да видиш къде кога какви дела в чия полза е решавал. Или да цъкнеш на ищец или ответник и да видиш, когато е водел дела, кои съдилища и съдии какви решения са вземали. Не зная дали ще е добра идея съдебните решения да има как да бъдат коментирани и/или оценявани, или преценката да бъде оставена изцяло на потребителя. Вероятно ще ми отнеме не повече от час-два да проектирам начална база данни; няколко дни обсъждане вероятно ще я подобри достатъчно, за да е използваема като начало в такъв сайт.

Бъдете предупредени – мафията ще е наясно, че такъв сайт е насочен срещу върхушката ѝ. Тези, които го поддържат, ще трябва да пазят в тайна кои са. Дори ако не правят и не допускат никакви оценки, най-вероятно ще бъдат подложени на брутален шантаж да изтриват и/или фалшифицират информацията в сайта, или дори да го свалят изобщо или да предадат управлението му на мафията. Същото важи за хостинга му – той трябва да е в чужбина. По възможност на място, имало куража да откаже информация дори на правителства. Софтуерът е задължително да е максимално прост, програмиран за сигурност и проверен за непробиваемост (до Огнян Стефанов „чуковете“ стигнаха заради глупостта да използва Джумла като софтуер зад FrogNews). Иначе казано, софтуерът ще е добре да е написан специално за задачата. (Наемам се и си поемам отговорността. Имам някаква представа как се пише за сигурност и непробиваемост.)

В един предишен запис писах, че борбата за поевтиняване на тока е опит за замазване на очите, да да бъдат опазени монополите. Това е нещото, което следя много внимателно, още отпреди да напиша този запис. То е моят критерий за кого работи всеки политик – дали търси как да разбие монопола, или как „да свали цените“ и „да регулира печалбата на монополистите“.

Където има монопол, регулацията работи много трудно – ако изобщо. Затова монополът е приемлив единствено където е принципно невъзможно да бъде заобиколен. Електроразпределението не спада в тази категория, напротив. Оказва се, че в ЕС има специално приета енергийна директива, която забранява производителите на енергия (ток, газ и пр.) да бъдат преносители и обратно. Че потребителите общуват с производителите, а преносителите само оказват на производителите услугата пренасяне. И че в момента България бива съдена за неспазването на тази директива. (По-точно спазването ѝ само отчасти – токът средно напрежение вече се търгува свободно, но токът ниско напрежение не се търгува.) Иначе казано – не само че има как, ами са задължили скъпото ни правителство да го направи и в момента ни съдят да платим от джоба си, че то е отказало на ЕС да демонополизира страната.

При това положение търсенето как да поевтинее токът, вместо как да бъдат лишени преносителите от монополното си положение, е опит монополите да бъдат запазени, за да си съдерат после от гърба ни пропуснатата печалба заедно с лихвите. Правилното отношение към политиците, които го вършат, е не просто да бъдат изкарани от политиката, а да бъдат вкарани в затвора. И задължени да платят всички обезщетения, които ще бъдат наложени на България за неспазването на енергийните директиви на ЕС, от личния си джоб. (Тоест, отново опираме до темата за персоналната имуществена отговорност на управниците. Почва да ми изглежда все по-добра идея. Търсена професия е – можем да си позволим да вдигнем изискванията.)

Това трябва да бъде повтаряно всеки ден. Защо го пиша чак сега ли?

За да са получили политиците възможност да покажат за кого всъщност работят. И да няма как да се отметнат и да създават фалшиво впечатление оттук нататък.

Преровете вестниците от последните няколко дни. Прегледайте новините в Интернет за последните две-три седмици по темата. И си съставете списъците кой политик, журналист или лидер кога в каква посока е извъртал нещата. За да знаете на кого може би може да вярвате, поне донякъде. И кой се е доказал като служител на мафията, и ви е нужен само за едно – да гледате с кои е приятел и баджанак, че да разберете кои са и другите мафиоти.

За да знаете за кого има смисъл да мислите дали да гласувате – и кой трябва да е признакът ви срещу кого да гласувате.

Освен ако не предпочитате днешната мафия да царува и над старините ви – и над живота на децата ви.

Често чувам, че най-голямата ценност днес са парите. Казано с немалко горчилка и съжаление.

И мисля, че не е вярно.

(Всъщност, дали е вярно е въпрос на гледна точка. Но различните гледни точки подчертават различни неща и скриват различни. Спрях се на тази не защото е Пътят, Истината и Животът – не е. Просто показва добре нещо важно.)

Парите не са ценност изобщо – или поне не повече от каква да е хартия. Не стават нито за ядене, нито за обличане, нито да си построиш къща от тях. Те са само средството, чрез което улесняваме размяната на други ценности – реалните ценности.

Всеки се нуждае от някои основни ценности. Храна, дрехи, дом. Вода, ток, Интернет… И всеки разполага с някакви ценности. Някои от тях са простички – например повечето хора разполагат с труда и познанията си. Някои са доста сложни – например много инвалиди разполагат със способността да предизвикат състраданието ни, и ако го реализираме, да ни дадат самочувствието да сме по-силни и свестни хора… Ние разменяме ценностите, които имаме, срещу ценностите, които са ни нужни. И парите са „смазката“, „трансмисията“, която улеснява тази размяна.

Този модел на представяне на света може да бъде усложняван и изчистван още много. Да се уточнява как парите ни дават възможност да инвестираме ценности и те да се възвръщат. Как позволяват едни хора да печелят ценности за сметка на ценностите на други. Как вътре в системата на парите те сами по себе си могат да са ценности, но извън нея не са. И т.н… Тук обаче задачата е друга, и е много простичка.

Когато осъзнаем парите като средство, а не като ценност, започваме да си задаваме въпроса кое тогава е ценността. И да виждаме скритото зад парите. Започваме да разбираме много хора мъничко по-добре, и да сме малко по-наясно със света наоколо и какво го движи.

Почваме да разбираме как работникът А всъщност разменя труда си не срещу пари, а срещу прехраната на семейството си. Как олигархът Б всъщност не купува с парите си власт, за да натрупа повече пари – той купува с властта си пари, за да натрупа още повече власт. Как бизнесменът В всъщност печели не пари, а възможност да разгърне бизнеса си още повече, да реализира растеж – или поне да не фалира, да не остане без собствеността си. Как човекът Г спестява не пари, а ценности – храна, дом, ток или вода – за моментите, когато няма да може да предложи труд или познания, за да си ги купи. Как минувачът Д пуска монети в паничката на уличния музикант не за да се лиши от пари, а за да придобие самочувствие и усещане за стойност и сила. Как корупционерът Е краде не абстрактни пари от абстрактната държава, а конкретни ценности – труд или време, храна или вода – от конкретните нас…

А разберем ли истината зад нещата, започваме да сме мъничко по-способни да реагираме на света адекватно. И дори може би да го определяме.

Надали ще е новост за българите – по-големи атеисти от висшия клир на църквата ни надали има как да има. Но в случая не става дума за това.

Двама британски комици са основали църква на атеизма. Както може да се предполага, „службите“ им съчетават музика, речи и морални поучения, всичко това примесено с изрядна доза хумор. Основните заповеди на тази църква са „помагай по-често, живей по-добре и се възхищавай повече“. И тя набира охотно желаещи за пастори, които да организират нейни клонове където живеят. 🙂

Повече за църквата може да се прочете тук (и не само). Интересно ми се видя обаче друго.

Че църквата и бог са две абсолютно различни неща е отдавна известен факт. Много хора предпочитат да се кланят на Всевишния без свещеници, които да им посредничат. Защо тогава да не е в сила и обратната идея – да ходиш на черква, където нито ти, нито някой друг вярва в божества? И където проповедите ги водят комици, а входът е безплатен? Направо е съблазнително.

Повече ме привлече обаче друго. Такава една „църква“ може да е чудесен начин за хората да научат много неща. За морала, за етиката, за взаимопомощта, за мъдростта. Надали има човек, който да знае всичко за тях и да няма нужда да учи повече. А не всички търпят да им дънят ушите с обяснения за Всемогъщи Богове с манталитет на комплексирани младоженци – хем любящи, хем ревниви. И ако тези уроци бъдат поднесени с достатъчно топлина и най-вече чувство за хумор, според мен ще си струва упражнението.

И времепрекарването. 🙂

Твърди се, че за служебен премиер гласят Саша Безуханова. Не е най-лошият възможен избор – сравнително кадърна е. Макар че ако беше кадърна колкото е амбициозна, щеше да е като минимум Господ Бог, Творецът на Вселената…

И други имена, спрягани за това правителство, започват да изплуват. За мое смайване, дочутото от мен потвърждава изважданото на бял свят от… Яне Янев. Вече си мислех, че езикът му ще изсъхне, ако изкара и минута незалепен за нечий задник. В момента не мога да разбера чий е задникът. Но чийто и да е, очевидно въпросният задник има изгода от поне малко истина. Да видим дали няма да се окаже половината истина – тоест, най-добрата лъжа…

Досега излязлото обаче оставя впечатление, че това правителство реално го реди кръгът около Иво Прокопиев. Което означава, че слухът как Огнян Донев е бил при президента, най-вероятно за да му спусне нареждания кой да влезе в служебното правителство, е истина. А от Огнян Донев съм свикнал да не очаквам нищо свястно. Повечето други български мафиоти също не се гнусят от нищо и са способни на всичко, но имат поне по някоя капка достойнство. Ако този човек ще реди правителството, ще ми е много трудно да очаквам нещо различно от крадливи лекета със здрава примка на шията, държана от неговата ръка.

Картинката се допълва и от подхода, възприет от правителството в оставка и цялата държавна машина. „Ще ви смъкнем и тока, и каквито други цени поискате, ще съсипем целия бюджет и всичкия бизнес, само не пипайте монополите и мафиотите“. Успокойте се, пък после ще одерем от гърба ви недограбеното с лихвите. Защо ли имам чувството, че не това е идеята на протестите? И че ако нещата продължават по същия начин, в един момент пак ще има протести? (Ако мафията продължи да ни граби, те няма как да не продължават по същия начин – а тя надали смята да спре да ни граби…)

Не мога да отрека, че играта на изтощение и размиване на протестите започва да дава резултат. Към момента продължават да постоянстват предимно купените групи, поне в София – и те бързо заглъхват, сигурно предвидените за тях „инвестиции“ са на изчерпване. Но си мисля, че ако закъсването продължи, може пак да се възнобвят. А то може и да продължи – гледам, че бизнесът се е присвил под политическата несигурност и държи портфейла закопчан. Дойде ли на власт крадливо и корумпирано правителство, бизнесът със сигурност няма да посмее да се отпусне. А няма ли бизнес, данъците спадат и бюджетът закъсва. (Както установи Дянков скоро след идването си.) Точно в момент, в който политиците са готови да харчат щедро, за да опазят мафията и монополите непипнати. Накратко – имаме си рецепта за фискална катастрофа. Която надали ще окуражи бизнеса, и рискуваме да влезем в свредел…

В крайна сметка, Плевнелиев май се оказва каквото инстинкта ми подсказва от известно време насам – безгръбначна мижитурка, която се чуди на кого да се кланя. Тоест, започнат ли нови протести, първата оставка, която ще трябва да се иска, ще е неговата.

И тогава възниква въпросът – кой? Дотук всички освен Костов и Боко са се показали като послушни гъзолизци на старата мафия. Дето беше ченгеджийска и криминална, ама вече си е просто мафия. А те двамата не са в тая група единствено заради мегаломанията си. В такава ситуация могат и да са полезни, Стамболов също е бил мегаломан, и това му е помогнало да разчисти както доста от руските мераклии за генерал-губернатори из Българско, така и повечето от бандитските шайки, наводнили България след Освобождението. Костов и Боко и двамата заедно не правят и половин Стамболов, ама все пак са по-добре от мафиотските бушончета… Само дето не очаквам след изборите Боко да има парламентарното влияние да си реализира мегаломанията, а Костов нищо чудно да гледа парламента вече само отвън.

Все повече клоня към идеята да си организираме ние партия. Идея нямам обаче кого ще вкарваме в нея – вече ме е страх да мисля на кого мога да вярвам. Хората около мен, които са кадърни да работят с хора и да управляват дори двама души накръст, повечето са или боклуци, или не се вълнуват от политика изобщо. А тези ми познати, които са свестни и съвестни, повечето са негодни да управляват дори малка група хора – вълнуват се много повече от башка лудостите си, отколкото от реалността и нуждите ѝ. Като се погледна, и аз съм като тях – не ми се вярва да стане от мен кадърен управник, поне за момента не се усещам способен да го постигна… Кого?! Мафията се е погрижила старателно тези, които не са нейни членове или послушни лекета, да нямат капка управленски опит. А държавата няма как да изчака тепърва да се учим да управляваме, ако ще да сме най-свестните и добронамерени. (Да не говорим, че мафиотите ще се постараят да не го позволят, а те реално държат всички лостове.)

Леко отчаян съм. Не много, но мъничко. И леко уплашен – пак не много, но мъничко. Отчаяно обмислям в каква насока да се боря, какво да задвижа и да подкрепя. И приемам идеи – стига да са приемливи, разбира се.

Recently Yahoo started adopting a “no telecommuting” policy. Employees will be required to be physically present at the office. The company management believes that this will increase the team feelings and improve the productivity.

Some people, however, believe that the result will be the opposite. Imagine getting onboard with the promise that you will be able to work from home, and then having this opportunity revoked. Not a fair move, eh?… If I was a Yahoo employee, probably would send to the management (or maybe wouldn’t dare, but would like to) a letter like this:
—-
Dear Management,

I completely agree with the need to improve the team interaction and boost the company creativity – and energetically support the measures in this direction. We must never forget that the team interaction and the creativity are what enables the company to make the money that pay our salaries.

Keeping this in mind, I would like to suggest some minor improvements to the plan. Please take them only as my attempt to further the noble goals of the company management.

Until now, I was working from home. Under the new rules, I will have to travel each day to the company and back. It will be great if the company assumes the travel costs, as avoiding them has been for a long time a part of the work conditions I value and love Yahoo for.

Also, I live a hour and half from the local Yahoo office. Thus, I will have to commute for three hours per day to go to work. These three hours have always been a part of my time Yahoo has allowed me to keep, and I signed with the company and worked for it happily with the thought of them. As Yahoo now takes them away from me, it might be honest to pay them as overtime.

Of course, Yahoo is not legally bound to do any of these. However, if it doesn’t, the company might be perceived by some employees as “cheating to its personnel”. This might in turn spoil the connection the employees of Yahoo feel to it, and to damage the team bondage and interaction and ultimately to decrease their creativity and productivity. I would very much like to avoid this development and to continue to see Yahoo as the best company to work in – one loved and supported by its employees.

I must add that these three hours are not simply a leisure. To be maximally energetic and productive when at work, I need to be rested. For this reason, denying them to me might decrease my ability to give to the company. Undoubtedly I will do my best to compensate for this, working even harder than before. However, some productivity downslide might be just unavoidable. As it is not caused by a slackness or a wrong move of mine, but by a company management decision I cannot (and should not) avoid, I strongly hope that this downslide will not reflect upon my remuneration.

The same is valid also for the worktime flexibility, provided by the telecommuting, that will be lost. Now I am able to choose my best and most productive hours and dedicate them to working for Yahoo. When I go to a fixed worktime, I will not be able to fit my schedule to my productivity. As with the commuting tiredness, this will inevitably reflect upon my productivity and resourcefullness, despite that I will happily squeeze myself even further to counter the downslide. And also, as this is not my fault but a company management decision, I will expect that the downslide will be accepted as natural and inevitable and will not reflect upon my remuneration.

I know that working from home will not allow me to use the now free cafeteria at the office, and accept it. Also, missing a new iPhone might be unpleasant, should I choose between this and telecommuting. However, all adults know that you can’t have your cake and eat it, too. It is a matter of being given a choice, or simply ordered to take whatever the superiors like for me. Honoring my choice will help me improve my contribution to Yahoo. Disregarding my choice might hamper my ability to contribute, even if I struggle more than before.

I am writing this with the strong desire to help keeping the employees morale and dedication high, and to achieve the maximal possible team interaction and productivity. Losing these might have catastrophical results in a sector like IT, where the competition is fierce and the talent is always in drastic shortage. I dedicated some of my best years to Yahoo, and would really love to see it flourish and prosper – and to make me proud of working for it.

Sincerely….

(Hope the Yahoo Management will forgive my poor English. 🙂 )

Това е едно от най-необходимите според мен неща, които трябва да бъдат постигнати от сегашните протести. Самочувствието на депутатите, че са недосегаеми за периода на мандата си, твърде често води до безконтролност. Възможността те да бъдат отзовавани би могла да намали тази безконтролност. Струва си да помислим как. Измислим ли добро решение, може би ще се намери начин да го защитим пред където трябва. 🙂

Казвам „би могла да намали“, защото манипулативни мафиоти и олигарси биха могли да я използват и срещу депутати, които не им играят по свирката. Ежедневието ни е претъпкано с неща, от които да сме недоволни, а депутатът е дежурният ни виновник. Ако мафиот или олигарх с ресурси реши, лесно би могъл да създаде проблеми в даден избирателен район, за да вдигне хората, и да насочи недоволството им срещу депутатите им. (Към момента виждаме опити едри мафиоти да направят точно това – хора на ТИМ във Варна и хора на Алексей Петров в София се опитват да овладеят и насочват протестите. Не успяват напълно, но постигат известни резултати.) Така че трябва да помислим няма ли начин тази възможност да бъде поограничена някак.

(Този ефект е частен случай на един друг, по-общ. Една от задачите на свястното правителство е да се бори с мафията и корупцията. За тази цел обаче то трябва да бъде силно – а силата му в парламентарни републики е функция от силата на парламента. Ако парламентът е твърде слаб, правителството няма как да бъде силно. А ако мафията и корупцията в съответната държава са силни, държавата се оказва тяхна.)

Правото на отзоваване на депутатите се корени в същността на демократичната държава. Тя е собственост на избирателите си, точно както една частна фирма е собственост на своя собственик. Депутатите са служители в „частната фирма“, наречена държава и принадлежаща на избирателите. Изключително странно и нередно е собственикът на фирма да не може да уволни служител, за който е преценил, че не върши работата си, или дори вреди на фирмата. Принципно и сега има предвидени някои механизми за целта, но практиката показва, че те не са достатъчни.

Като начало, отзоваването на депутати много зависи от избирателната система. При чиста мажоритарна то е много по-лесно, защото се знае кой е представителят на определен район хора. Чистата мажоритарна избирателна система обаче има някои много сериозни недостатъци – сериозни до степен да я правят според мен неподходяща за България. Пропорционалната избирателна система се оказва според мен мъничко по-подходяща на практика – даде ни възможност да изберем премиер, който е тъп и негоден за премиер, но за сметка на това е популист и се опитва да създаде своя мафия. (Резултат: народът бива слушан поне когато се надигне, а мафията е силна с това, че е единна – където има две мафии на практика няма мафия. Не е много, но все е някаква първа стъпка.) При нея обаче отзоваването на депутати е несравнимо по-трудно. Има най-различни предложения за хибридни избирателни системи – всяка от тях е различна като трудност за отзоваване на депутатите.

В крайна сметка, избирателната система и възможността за отзоваване на депутатите са два твърде тясно свързани въпроса, за да може да бъдат разглеждани поотделно. Очевидно идеалното за едната цел решение не е идеално за другата, и по този начин създава възможност да се компрометира цялото. Затова бих предложил да ги обсъждаме в комплект – кой вариант предлага най-добро комбинирано решение. Къде компромисите са най-малки и в най-малко значими в реалността отношения. Кой вариант какви недостатъци има. Добре е да имаме изброени различните варианти, и за всеки вариант да имаме както поддръжници, така и „адвокати на дявола“ – така ще можем да го анализираме най-добре.

Към момента съм запомнил като предлагани следните варианти:

– Чиста мажоритарна система.

– Чиста пропорционална система.

– Комбинирана система: част от депутатите се избират мажоритарно, другите – пропорционално.

– Пропорционална система с мажоритарно посочване: при гласуване се посочва кой от кандидатите избираш, всяка партия вкарва хора според получените гласове, но влизат по реда на получените посочвания, а не както партията ги е подредила.

Сигурно има и варианти, които съм пропуснал – очаквам ги. Заедно с предложения как точно да се реализира отзоваването на депутатите във всеки случай.

В добавка предлагам тук да обсъждаме и други предложения относно парламента. Ето какво съм успял да запомня (още са добре дошли):

– Броят на депутатите да бъде намален на 120 (или друго число): според мен това ще намали малко разходите за депутати, но в същото време може да затрудни отзоваването им.

– За депутатите да важи Кодексът на труда, точно както за всички други служители на народа. (Към момента не виждам недостатъци на това решение, а плюсовете са очевидни – депутатите най-сетне може да бъдат принудени да работят.)

– Депутатският имунитет да бъде ограничен само до непосредствените им задължения. (Нелошо предложение, но трябва да помислим как депутатите да бъдат опазвани от „фриволни“ обвинения, които биха им пречили да работят. Мафиоти или олигарси биха могли по този начин реално да извадят от строя всички депутати, които не работят за тях.)

– Депутатите да носят персонална наказателна отговорност за нарушения на законите или решения, които са във вреда на страната и/или народа. (Чудесно предложение, но дяволът е в детайлите. Нищо чудно да заслужава отделно обсъждане.)

… Да видим дали не можем да предложим поне малко разум в сегашната ситуация.