Grigor Gatchev - A Weblog

Научих за съществуването на тази особа на зимната Таласъмия, от Комата. Старателното претърсване на Нета, уви, не донесе почти никаква информация в повече от разказаната. Но и тя си струва да бъде споменена.

Въпросната девойка с това странно прозвище (по неокончателни данни истинското ѝ име вероятно е Юлия) се е подвизавала из московските хипарски среди през осемдесетте. Защо са ѝ викали Михрютка не знам – на руски това значи „мижитурка“ и обикновено се употребява за мъж. Вероятно е някакво странно умалително… А Полмента („половин ченге“) – защото е работела като машинописка в МВР.

Забележителното при нея е било умението ѝ да… псува. Твърди се, че е била способна да завре на мечката в където слънце не огрява и най-устатите хамали и каруцари. По-интересното обаче е, че псувните ѝ са запомнени като истински бисери и шедьоври на този вид изкуство. За справка цитирам единствената запазена, която успях да открия:

„А что’б Ты издох, что’б твоя могила дикими х..ми поросла, ветвистыми и колосистыми.
И что’б росли они и нежно трепетали в лучах восходящего солнца под звуки гимна Советского Союза!…“

(Отклонение от темата: Когато цитирах това на един познат, половин руснак, реакцията му беше: „Ахуенно!“)

За неизкушените в руския (или съответните му губернии) – приблизителен превод:

„Да пукнеш дано, и на гроба ти диви х..йове да поникнат, разклонени и осилести.
И да растат и нежно да трептят в лъчите на изгряващото слънце под звуците на химна на Съветския Съюз!…“

Ха сега кажете – не е ли това истинско художествено творчество, талантливо и вдъхновено! 🙂

Не знам какво е станало с девойката. Но ако не е станала писателка, руската литература определено е изгубила един талант. Дори ако продължава да твори в същия дух.

Тази година се състоя първата зимна Таласъмия.

За незнаещите – Таласъмия се нарича празникът на феновете на фентъзито (особено българското и фолклорното), който се организира всяка година от Старозагорския клуб на любителите на фантастиката, вече десетина години. Традиционно се провежда по Еньовден. Тази година обаче за пръв път имаме и зимно издание. 🙂

Уви, пропуснах да напиша за него достатъчно рано – няколкото седмици преди него ми бяха доста претоварени. Но поне ще разкажа мъничко постфактум.

Събитието започваше в четвъртък, но заради работата пристигнахме с Ели чак в петък вечерта. Вместо традиционния за летните Таласъмии хотел „Люляк“ в Старозагорските минерални бани, този път сбирката беше в хотел „Августа Траяна“ (бивша станция на ГУСВ), пак там. Хотелът се оказа много приятен, особено зимно време – красива гора наоколо, приказен път до него (Ели е качила куп снимки във Фейсбук), приятни стаи. И най-важното – голяма ресторантска зала с камина, в която да си прекарваме времето. (Храната също беше чудесна и на съвсем приемливи цени.)

За съжаление изпуснах разкошната лекция на Ани Илиева в събота сутринта – успах се. 🙁 Но лекцията на Стефан за природата на игрите и игрането ме наведе на огромен куп размисли. На представянето на Калин на новоизлезлите книги на Човешката библиотека предвидливо се скрих, и не сбърках – той не само спомена излизането на „Докосвания“ и на втората глава на „Ортодокс“ в алманаха „ФантAstika 2012“, но с изненада научих и че смятат да издават целия „Ортодокс“ до края на годината. И до момента не знам къде да се скрия, като си помисля. Моята „велика“ особа – издаван писател със собствени книги… Някак имам чувството, че това е някаква шега, че няма как да се отнася до мен. Но пък се радвам да видя как Човешката библиотека издава нови и нови неща.

Поплямпах си малко с които фенове не успяха да ми избягат навреме. С Ани Илиева… господи, хора, убедете това момиче да продължи да пише! Ако ще пет Нобелови награди да вземе, литературата ѝ ще надживее науката ѝ – ако не вярвате, погледнете разказите от линка по-горе! В цялата българска фантастика като стил и елегантност могат да се сравняват с нея може би само най-добрите неща на Любомир Николов и Агоп Мелконян. И този талант кърпи научни статии в момента… Моля ви, помагайте!

Поплямпахме си юнашки и с Комата. (Известна на родителите си под псевдонима Светлана Комогорова.) Винаги съм се чудил къде да я слагам в систематиката си за хората. Да е при жените – не върви, тя и цял ден да ви говори, ще нямате търпение да продължава още и още. Да не е при жените – пак не върви, твърде грубо се кара с реалността… (Този проблем на идентификацията е налице с почти всички фенки по коновете – ако някой си търси наистина уникално и свястно момиче, там е мястото.) От нея научих за Михрютка Полмента – но това е тема за отделен запис. А също и куп други, безкрайно весели лакардии. Не щя да пее този път, но и така присъствието ѝ беше неоценимо за атмосферата.

Докато компанията си губеше времето със забавления, Калин работеше. Както винаги. Резултатът са изумително добри субтитри за „Облачният атлас“. Да си призная, и аз имах намерението да посвърша нещичко, докато съм там. Попречи ми героизъм на разсеяността, достоен за най-великите – взех си захранването на лаптопа, но забравих него. Ако случайно не вярвате, че има толкова завеян човек, елате да ме погледнете. 🙂

Изобщо, купонът беше приказно сладък и в приказно красива среда – особено когато наваля сняг. (Не толкова красив беше моментът с пътя към хотела – едно от момчетата буквално го изгуби и се оказа с две колела в дълбоката половин метър канавка отстрани. Но пък резултатът беше красива юнащина на десетина фенове, които изнесоха колата му от канавката на ръце. Фолклорът и фентъзитата ряпа да ядат. Сговорна дружина не знам за планина, но кола определено повдига. 🙂

… На връщане към София ми се ревеше. Една толкова красива приказка имала край. Може би за добро – иначе като свикне човек на прекалено хубаво, става негоден за реалния живот. Но все пак ми се искаше да продължава повече.

И много, ама много се надявам зимната Таласъмия също да стане традиция, подобно на лятната.

Какво мислите за следния текст:

Правиш комплимент – отрича; Не правиш – цупи се.
Съгласяваш се – безхарактерен си; Не се съгласяваш – не я разбираш.
Търсиш я – омръзваш; Не я търсиш – не ти пука за нея.
Ревнуваш я – лош характер; Не я ревнуваш – не я обичаш.
Закъснееш с минутка – Армагедон; Няма я час – какво лошо има?
Виждаш се с приятели – пренебрегваш я; Тя се види с нейните – нямаш място с нас.
Загледаш друга – дере ти очите; Нея я гледат – това е комплимент. За теб.
Когато говори – да я слушаш; Когато слушаш – защо не ми говориш.
Обръщаш ѝ внимание – досаждаш; Не й обръщаш – как смееш!
Нежен си – иска силен мъж; Силен си – иска нежност.
Успокояваш когато плаче – остави ме; Оставяш я – безсърдечна свиня си.
Грижиш се за нея – господстваш; Не се грижиш – не я обичаш.
Помагаш в кухнята – пречиш; Не помагаш – мързеливец си.
Отричаш че роклята я прави дебела – лъжеш; Не лъжеш – нараняваш нарочно.
Хвалиш майка ѝ – подлизурко; Не я хвалиш – типична мъжка свиня.
Разсмиваш я – несериозен клоун си; Не я разсмиваш – скучен си.
Говориш си с други – игнорираш я; Говориш с нея – обсебваш я.
Романтика – айде, че съм на работа утре; Даваш направо – шовинистко прасе.
Питаш я кой ресторант – какъв мъж си; Не я питаш -не зачиташ желанията ѝ.
Разказваш ѝ денят си – уфф досаден си; Не разказваш – за нищо не си говорим вече.
Питаш как е минал денят ѝ – подозрителен си; Не питаш – нищо не те интересува за мен
Нека тя реши обяда – имай мнение поне веднъж; Пожелаваш си – това не ти е кръчма.
Изядеш си всичко – прасе си; Оставиш малко – О, да, нали не готвя като майка ти…
Помагаш в чистенето – пречиш; Не помагаш – да, нека се мъчи робинята…
Гушкаш я – дишаш ми в ухото; Не я гушкаш – безчувствено говедо.
Много работиш – нищо не правиш вкъщи; По-малко работиш – нищо не внасяш вкъщи.
Грижиш се за колата – обичаш я повече от мен; Не се грижиш – и мен така занемари.

Ако се възмущавате, докато четете това, значи сте жена.
Ако кимате ухилено, значи сте мъж. (Или заслужавате да сте.)

(Тестът е по материали на vicove.com. 🙂 )

(Продължение от предишния запис.)

Най-голямото предимство на Андроид е огромното богатство всевъзможни програми, обединено в електронния пазар Google Play. Затова след разцъкването на основните настройки се свързах с него. Доста от необходимия ми софтуер беше дошъл стандартно с телефончето, но имаше какво да се добави.

Първата ми необходимост беше най-простичка програма за фенерче. Galaxy Pocket няма светкавица на камерата, така че е нужно нещо в стил „два реда код“, което просто да прави екрана бял. Както и предположих, в Google Play имаше десетки, може би стотици безплатни фенерчета. Тръгнах да си свалям първото. Но когато стигнах до “Accept and download”, погледът ми попадна върху частта от описанието „тази програма иска достъп до…“. По стар сисадмински навик се зачетох в нея… и зяпнах.

Програмите за Андроид се изпълняват в специална „килия“, наречена виртуална машина – Dalvik. За да им разреши тя достъп до каквото и да било в телефона, таблета или прочее, те трябва изрично да обявят, че искат този достъп. Обявеното от тях се изписва преди инсталирането на програмата, за да си прецени потребителят дали тя е читава, или не.

Въпросното фенерче искаше достъп до камерата с цел правене на снимки и видео, и пълен достъп до Интернет.

Че защо му е достъп до снимки и видео, като няма опции да снима и прочее? И светлината през Интернет ли я точи, че да му трябва достъп до него? Пълен?… Въпросите, естествено, са риторични. И саркастични. Да беше достъп до камерата с цел включване на светкавицата, разбирам, но това е съвсем различна настройка… Май това „фенерче“ е особено подходящо за дамски модел телефончета – може за една нощ да ви направи Интернет звезда.

Следващото фенерче не искаше достъп до камерата с цел снимане. Но пък искаше достъп освен до Интернет и до водените гласови разговори и до указателя в телефона ви. Made in ГДБОП? Надали. По-зле – който го е направил, не вярвам да откаже да продаде данните ви нито на наркодилъри, нито на домашни обирджии, нито на телефонни измамници… да не продължавам списъка.

(А може и да не е по-зле. Като си спомня как преди месец-два-три хората на Вальо Танов разкриха огромен склад за контрабандни цигари чрез един прост похват – не предупредиха предварително ГДБОП за акцията си, за да не изтече информацията. И какъв вой надигнаха ГДБОП после…)

Прегледах още едно фенерче. То рекламираше, че включва светкавицата на апарата, и наистина искаше достъп само до нея, без снимане през камерата. Но освен до Интернет, телефонните разговори и указателя искаше достъп и до GPS координатите на телефона. Направо мечта за домашния обирджия. А и за всеки, който търси някой без алиби за определено престъпление, за да го подложи вместо извършителя…

Следващото фенерче искаше достъп до само едно – пълните настройки на телефона, с възможност да ги променя. Ако някой има нужда да му обяснявам какво точно означава това, нека се обади. (Не е срамно. Не е задължително всеки да е техничар, доста хора имат съвсем различни таланти и умения. А и те имат нужда от телефони. По възможност такива, дето не са под контрола на престъпници, били те цивилни или униформени.)

Още едно-две фенерчета по-нататък видях такова, което ме впечатли дори на фона дотук. Искаше възможността да набира импулсни телефони (освен връзка с Интернет и достъп до телефонния указател). Като си помисля, че има хора, които ще си го сложат, без да се замислят… 🙁

Оттам нататък нещата започнаха да ми се губят. Престанах да се учудвам на каквото и да било. Поне докато не намерих програмка – OI Flashlight – която не искаше нищо подозрително. Вече ме изненадваше коректното положение… Инсталирах я и си отбелязах едно наум да внимавам ама наистина много какво искат ъпдейтите ѝ. След това заразглеждах каква е ситуацията и с други програми.

Сред безплатните програми положението беше такова почти във всеки раздел. (Писал съм вече неведнъж какви суми се въртят в търговията с лична информация и кой ги върти. Откъде го знам си е моя работа. Да, параноик съм, благодаря сърдечно, приятен ден.) По-неприятното (но не и по-странно за мен) беше, уви, че и при платените програми положението не е много различно. Не преглеждаш ли и не премисляш ли по няколко пъти какво иска това, което инсталираш, подаряваш на мошеници или дори престъпници далеч не само телефона си.

Предупреденият е въоръжен… не, не е, това е лъжа. На предупредения му е предложена възможността да се защити. Дали я е взел, си е негов избор.

И последствията са на негов гръб.

Преди няколко дни преподписах договор с Виваком за фирмените телефони, и ми връчиха ваучър за покупка от техен магазин. Естествено, огледът на цените им показа каквото очаквах. Телефон, който при тях е примерно 900 лева и с ваучера слиза на 780, в другите магазини рядко е над 700… Така че реших да взема нещо, близко до цената на ваучера. Не че и Виваком не трябва да печелят, но номерът с ваучера и цените си е „дай да метнем глупака“. Не обичам подобни похвати.

На по-ниски цени бяха само най-базовите телефончета. Което ме уреждаше чудесно – аз ги обожавам. Телефонът е за да говориш по него. Ако ти трябва изчислителна мощност – настолен компютър, или в краен случай лаптоп… Междувременно обаче бях започнал да оценявам удобството на фаблети от сорта на Galaxy Note, а и на по-мощните смартфони от класа на Galaxy S III. (А два дни след тази история попаднах и на съобщение, че Arhos ще пуснат доста сериозен фаблет за цена стабилно под двеста евро.) Така че се замислих и в тази насока.

Мисленето и преценките накрая наклониха към Samsung Galaxy Pocket. При цена от 210 лв. във Вивател (и 160-170 в другите магазини) той имаше почти всичкия хардуер, който и флагманските серии за по далеч над 1000 лева. Екранчето му е далеч-далеч по-малко, камерата, процесорът, паметта и прочее – по-слаби, но функционалността реално е налице. Допълнителен недостатък е старата версия Андроид (2.3) и най-вече липсата на Cyanogen Mod или подобни за този модел. (Засега.) Когато обаче на третия ден мислене старата ми и вярна от сума ти години Нокия 6600 даде предсмъртен ултиматум, въздъхнах и взех Pocket-а. Не си падам по дамски модели (добре де, знам че не е, просто правя такава асоциация, като го гледам). Но е крайно време да натрупам опит със смартфони. Все повече клиенти ме молят да им решавам проблеми с такива – превръщат се от лично предпочитание в част от работата ми.

(Дребна неприятност беше опитът на Офис 1, където беше щандът на Виваком, да откажат да ми издадат фактура за доплащането към ваучера. Беше обаче неприятен ден и бях в настроение като на носорог със зъбобол. Обясних им как така или иначе ще издадат фактура, след като дойдат регулационните органи, на които смятам да звънна веднага. Така че е по-добре каквото така или иначе ще стане да стане с добро и без юнашки глоби за магазина… Съгласиха се.)

Играчката като цяло покри очакванията ми. Рекламираното време от 540 часа на батерия надали ще се случи преди часът да стане 1/200 от денонощието, дори при положение, че след задължителния първи ден чоплене и оглеждане ползвам телефона максимално икономично. (И съм го зареждал оттогава няколко пъти.) Но иначе каквото си го има, го има и върши добра работа.

Усещането от напълно различната парадигма на работа беше странно. Не мога да отрека, че удобството е повече от компютърното, включително ако нямаш никакво понятие как работи техниката „отвътре“. Уви, има го и моментът „каквото не може, не може“ – докато не се появи пробит вариант на Андроид за модела, ще е така. (Например, и до момента не съм успял да открия удобен начин за такова елементарно нещо като да затвориш разговор.)

Естествено, пробвах и Google Play – големият пазар за всякакви приложения и програми за Андроид. Но това е тема за следващ запис… и то май доста важна тема, като се има предвид какво забелязах.

Ако някой не е в течение на историята – накратко:

Част от мерките на френския президент Франсоа Оланд срещу кризата беше да обложи с данък 75% доходите над 1 милион евро годишно. Сумата, която би събрал по този начин, не е решаваща за кризата. Целта на това облагане беше друга – да покаже на обикновените французи, че решението няма да е „глад за бедните и пир за богатите“. Че към доходите на бедните се посяга, когато се посяга повече и към доходите на богатите. Че ще бъде спазено правилото, че пред лицето на заплаха хората е редно да са братя и да се подкрепят кой с каквото може.

Доста от богатите французи обаче хич не бяха щастливи от това облагане. Някои от тях избягаха в чужбина. Лице на тази тенденция стана актьорът Жерар Депардийо, който взе руски паспорт. А той е един от най-любимите ми актьори. И ме накара да се замисля – коя страна е права в този спор? Не икономически, там обикновено търсенето на истината твърде бързо се превръща в надвикване на радиоточки. От човешка гледна позиция.

Талантът му е без съмнение изключителен. Не случайно е един от най-популярните актьори на света. Заслужено е богат, редно е да бъде. За разлика от повечето богати, е спечелил състоянието си благодарение на огромен труд и рядка дарба. Не е редно да бъде принуждаван да го споделя с хора, които не са се потрудили. Не е морално.

Но освен морал на света съществува и етика, а тя е различно нещо. Тя е необходимостта да се грижим за обществото, в което живеем. Когато си единственият в селото, който има оръжие, етиката казва – ти трябва да се изправиш срещу идващия бандит. Когато хамбарът ти се огъва от храна, а другите гладуват, етиката казва – дай им от своето. Дори ако не си юридически длъжен. Без това общество надали хамбарът ти щеше да е пълен. Погрижи се за него – дължиш му го. Не го ли направиш, няма да ти отнемат храната насила. Но и няма да те уважават повече.

Една от най-мъдрите български пословици е „Никога не е късно да станеш за резил“. Това е, което направи Депардийо – опази парите си, но стана за резил. Остана богат, но изгуби правото си да бъде уважаван като човек. Ако бях французин, повече не бих стъпил на негов филм. А вероятно и сега няма да стъпя повече.

Франция има много талантливи актьори. Някои от тях ще бъдат таксувани със 75% данък, но няма да избягат заради него. Въпреки че съвсем сигурно ще могат – и Путин ще е щастлив да им даде гражданство, и китайците, и севернокорейците. Но вероятно нещо ще ги гложди, дори ако не могат да го назоват точно. Ще усещат, че ако избягат, после ще ги е срам да погледнат в очите обикновените французи, пестили от залъка си, за да отидат на техен филм… Може би тези актьори ще останат без още едно имение или Ламборджини заради въпросния данък. Но според мен ще заслужат доверието, уважението и обичта на почитателите си. Истински.

… А кой е Бодливецът ли?

Преди много години в стар брой от някога популярното руско списание „Искатель“ ми попадна оригиналният сценарий на братя Стругацки за филма, който по-късно става „Сталкер“. В този сценарий, докато тримата герои пътуват през Зоната, обсъждат най-великия сталкер, раждал се някога – Бодливеца.

За незапознатите с филма: някъде в страховитата Зона, останала след посещение на непонятни извънземни, където се случва какво ли не, има нещо, наричано „Машина на желанията“. Стигнеш ли до нея, най-съкровените ти желания ще бъдат изпълнени. Но входът към нея е пазен от „Месомелачката“ – нещо, което почти винаги убива първия опитал се да премине. След това за кратко време е безвредно.

Бодливецът неведнъж е ходил до Машината на желанията. Всеки път е вземал със себе си по някой наивник, когото да жертва, за да стигне до Машината. Всеки път се е връщал от Зоната все по-богат. Един ден завежда там брат си. Връща се без него, неописуемо богат… Не похарчва обаче нито стотинка. Няколко дни не излиза от дома си. След това една нощ отива в Зоната сам. Напук на всички очаквания се връща и е най-богатият човек на света. А след още ден се обесва.

Докато пътуват към Машината, тримата се опитват да разгадаят загадката на Бодливеца – тя е ключът към това, което ги очаква. Малко по малко я разбират. След като е жертвал брат си, Бодливецът разбира, че не иска да го замени за пари. Дори за повече… Тръгва към Зоната сам, готов да даде живота си, за да го върне. Преминава през Месомелачката в такова душевно състояние, че тя го взема за вече мъртъв. Коленичи и се моли на Машината на желанията, предлага ѝ всичко. Но когато се връща, вместо брат си намира само още пари – те са неговото най-съкровено желание, истинската му същност, Машината няма как да му даде друго. И когато го разбира, той потърсва края си.

… Бодливецът е художествен образ. Изведен до крайност, за да покаже идеята за истинската ни същност. Нещото в нас, което осъзнаваме в ключови моменти. И което създаваме в обикновените моменти, които не забелязваме и не им придаваме значение, с решенията си през тях. Примерно с това да поемем ли част от товара, която не би ни прекършила, но би смазала стотици обикновени хора…

Желая ви богатство, мосю Депардийо. Заслужавате го.

Една от държавите, постигнали най-изключителен икономически бум за кратък срок от време, е Япония. През столетието от около 1870 до 1970 г. развитието ѝ е буквално експлозивно. Надминава това на Китай сега, и то при положение, че Япония почти няма природни ресурси, за разлика от Китай. Нито пък е привлякла целия свят да инвестира в нея. Нито е по същество тоталитарна държава, в която работниците могат да бъдат изцеждани до смърт от работодателите… Но го постига.

Един от ключовете към това развитие според мен (дилетанта в икономиката – да си го кажа предварително) са японските фирми, и по-точно устройството им. Класическите японски концерни, известни като дзайбацу, които за половин век пренесоха Япония от Средновековието в това да е икономическа и военна сила номер едно на Азия. И фирмените конгломерати, известни като кейрецу, които за 30 години вдигнаха унищожената от Втората световна война Япония до ниво да е водещият износител на света, на косъм от това да е водещата икономическа сила.

(Защо след това Япония внезапно загази? Обясненията са много. Имам своите предложения, но те са напълно различна тема. Да се върнем на основната.)

Всяка страна може да закъса финансово, ако бъде управлявана достатъчно безотговорно. А управлението на САЩ през последните десет, че и повече години беше именно безотговорно. Бяха водени няколко войни, често по повече от една по едно и също време, чиято единствена цел беше да покажат на света какви каубои са американците (и най-вече съответният президент). Данъците и регулациите на големите бизнеси бяха орязани, което им позволи да си изнесат производството където работодателството е по-близо до робовладелство (предимно в Китай). Социалните разходи не бяха намалени, за да не изригне недоволството на гражданите (и за да не почне да се говори в прав текст, че войните и отпуснатият край на свръхбогатите може да не са добри идеи)…

Но не това е темата. Закъса ли страната финансово, е нормално управниците ѝ да си седнат на четирибуквията, докато народът не ги е наритал, и да вземат някакви мерки да оправят нещата. Особено ако държавата се очаква да остане без пари до месец или дори няколко дни. В САЩ обаче не се случва дори това. Закъсването можем да го обясняваме по какви ли не начини, в зависимост от възгледите си и връзката си с реалността. Но как да обясним нежеланието на американските конгресмени и сенатори да спасят държавата си? Подобно нещо не е нормално.

Едно от обясненията според мен е прерайонирането на избирателните райони в САЩ. Не съм в течение на базата на какви точно критерии е правено. Но забелязвам, че след него настъпи една много рязка и важна промяна. Според мен ключовата за сегашната парализа на американския парламент.

Някои от избирателните райони в САЩ са силно републикански или демократически – трябва да се случи нещо много драстично, за да ги загуби съответната партия. Други са “балансирани” – и най-малката промяна в баланса може да прехвърли победата в тях от едната партия към другата. Преди прерайонирането силно партийните райони бяха общо горе-долу колкото балансираните. След него балансираните се оказаха далеч по-малко от силно партийните.

Какво означава това?

При неуспехи на парламента да се справи с проблемна ситуация избирателите ще обвинят за неуспеха, естествено, представителите си там. Ако депутатът (конгресмен или сенатор) е избран „на косъм“, е естествено той непрекъснато да се вслушва в настроенията на избирателите си и активно да търси как да им угоди. Ако обаче представлява силно партиен район, мястото му е почти гарантирано – може да си позволи доста своеволия.

Неуспехите на парламента да се справи с проблемна ситуация обикновено идват от неспособност на партиите в него да се разберат помежду си за общи действия. А размерът на желанието им за разбирателство е функция от силата на принудата да правят компромиси. Избраните „на косъм“ депутати обикновено разчитат на тази прослойка от избирателите, която не е твърдо зад определена партия, а определя гласа си в зависимост от представянето на депутата. Докато избраните в силно партиен район обикновено разчитат на „твърдото ядро“ на партията си в него. (Преди да спечелят изборите, те са спечелили първичните избори на своята партия в този район, а на тях гласуват най-вече твърдите партийни членове. И като гласуват, си правят сметката – дали техният район е силно техен партиен и могат да изберат по-краен кандидат, който ще защитава точно техните интереси, или районът им е „на косъм“, и е по-добре да изберат по-мек кандидат, който ще има повече шансове да спечели срещу конкурента от другата партия.)

По тази причина, избраните „на косъм“ депутати са по-склонни към обединителни компромиси, докато избраните в силно партийни райони са по-склонни към политиканстване и упорство в името на партията си. Промяна в избирателните райони, която намалява процента на силно оспорваните райони и качва този на силно партийните, намалява процента на склонните към компромиси депутати и качва този на не-склонните, и от двете партии. Естественото следствие е междупартийните компромиси да станат много по-трудни.

А ситуацията с финансовата пропаст в САЩ изисква точно такъв компромис. Конгресът е под контрола на демократите, Сенатът – на републиканците. Законовите мерки, които са нужни за избягване на пропастта, трябва да бъдат утвърдени и от двете камара, тоест да получат одобрението и на двете партии. Уви, подобен компромис в момента е обективно по-труден отпреди.

Компромисът е затруднен допълнително и от още един фактор. Демократите начело с Обама виждат, че липсата на споразумение вреди предимно на републиканците – повечето американци смятат тях за виновни за липсата на компромис. Това прави демократите още по-упорити – от противопоставянето те само печелят избирателна подкрепа. Много републиканци разбират това, но са притиснати от силното влияние в организациите им на „чаеното парти“ – силно консервативна и идеологизирана фракция, която е срещу компромиса с демократите. Опитът да се противопостави на „чаеното парти“ би означавал за повечето депутати-републиканци почти сигурна загуба на първичните партийни избори, в полза на по-краен кандидат. И понеже и те като нашите депутати си ценят топлите местенца, повечето предпочитат запазването на личните позиции в партията, дори на цената на нейна изборна загуба.

Накъде ще излязат нещата е много трудно да се предскаже при това положение. Нямам и намерение да се опитвам. Но си признавам, че съм пообезпокоен от ситуацията.

През 1988 г. си разменях е-майли с един американски компютърджия и хакер. (Няма да пиша името му; тези, които са навътре в компютрите, не е изключено да са чували за него.) Когато му описах какво представлява социализЪма, той твърдо отказа да повярва. Експертите, които познавал, обяснявали съвсем друго – как при нас в соца всичко е общо, от мебелите през четките за зъби до жените и децата, как парите ги използваме само в общуване със Запада и как всички работим в тайната полиция… Така и не можах да го убедя, че аз познавам действителността около мен по-добре от него, който не я е виждал с очите си. Да не говорим, че „експертите“, от които е чувал за нея, очевидно също не са я виждали. И най-вероятно не познават човек, който да я е виждал наистина. Което изобщо не им пречи да се пишат експерти и хората да им вярват…

Когато чуя, че свободният софтуер е комунизъм („не е пазарен“, „прави се колективно“ и т.н.), често си спомням за онази размяна на е-майли. И хем се веселя, хем се ядосвам – глупостта със самомнение винаги дразни.

Преди много години бях писал една статия за икономиката на свободния софтуер. Оттогава обаче и аз научих доста, и икономиката на свободния софтуер се дообогати. Може би е време да напиша пак нещичко по въпроса. Не за фанатиците на свободния пазар или тези на регулациите, те са като всички фанатици – за тях Праведното Слово е Истина, а реалността – сън. (Или дори гнусна клевета срещу Словото.) За тези, които реално търсят аргументите на страните в спора, за да преценят сами къде е истината.

Вероятно сте забелязали, че последните няколко дни блогът ми се отваряше все по-бавно. Не само той – всички сайтове на сървъра, където е. А сървърът е мой, и е редно да взема мерки. Затова преди три дни седнах да проверя откъде идва проблемът.

Оказа се, че базата данни (mysql) направо изпилва машината – над половината от времето дисковият пакет беше натоварен на 100%. Здравото оптимизиране на настройките на MySQL помогна донякъде, но само за ден положението отново се влоши. Време беше да се поинтересувам какво точно товари базата така зверски.

Виновникът се оказа един мой експеримент отпреди време – Honeywiki. Уики, създадено да бъде капанче за спамботове – в него „пишат“ само те. Съответно, IP адресите, от които пишат, са удобни за картиране (и евентуално блокиране) на ботнетове, а рекламираните сайтове – за картиране (и евентуално блокиране) на пробити сървъри и киберкриминални хостинги. (И за куп други, по-малко популярни, но не по-малко интересни задачки и проучвания.)

А проблемът беше, че уикито е станало твърде популярно сред спамботовете. На моменти е стигало до над 50 нови записа в минута – почти половината от средния трафик на англоезичната Уикипедия! Само че не разполагам с нейния клъстер от многостотин сървъра. Уикито е на само един, заедно с почти 50 други сайта. (И хардуерът му е доста импровизиран – например дисковете не са сървърски, нито са особено бързи. Няма как, с пръдня боя…) Преди петнайсетина-двайсет дни бях разчистил базата му данни и бях решил – ще минат години, преди да я натрупа отново. Само че оттогава тя е станала 25 гигабайта, а това е доста за едносървърна инсталация на МедияУики.

Затова с болка на сърце слагам край на проекта Honeywiki. Освен ако някой не иска да го подслони. Предоставям му с удоволствие сегашната база данни, инсталацията на уикито и домейна honeywiki.zavinagi.org, където спамботовете са свикнали да намират целта си. 🙂