Grigor Gatchev - A Weblog

Никога не съм бил особен поклонник на Българската православна църква. С много редки изключения православните свещеници, които познавам, не вдъхват особена духовност. Напоследък обаче нещата започнаха да стават скандални.

Не говоря за Пловдивския митрополит и изцепката му как удавянето на българите в Охридското езеро било Божие наказание заради концерта на Мадона в България. Нито дори за новата му изцепка – при “ремонт” на черковните стенописи да облепи черквата с тапети с напечатани върху тях стенописи. (Не съм специалист по църковния канон, но някаква интуиция ми казва, че това не е точно уважение към светостта.) Напоследък нещата станаха далеч по-скандални.

Първо Варненският митрополит Кирил тръгна да се вози в лимузина, за цената на която може да помага с години на десетки бедни от паството си. Не е голяма новост – и аз достатъчно пъти съм виждал духовници да се качват или да слизат от очевидно техни луксозни джипове. Този път обаче историята се разшумя. Хората се възмутиха и започнаха да питат открито – този митрополит на Бога ли служи, или на Мамона? Тъй де, в Библията е речено, че няма как да служиш и на двамата.

Отговорът не закъсня. Митрополитът най-спокойно заяви, че това е най-нормално нещо. Че той нито се срамува от постъпката си, нито смята да я прекрати, нито изобщо вижда нещо нередно в нея. Вместо това обруга журналистите. Абе на какво прилича това от вас? Да мерите с просешки мерки и да гледате на другите в паничката? Колко възмутително! Колко непочтено към светата Българска Православна Църква! Направо светотатствено и богохулно!

Докато се опомнях от чутото, гръмна новият залп – този път от цялото ръководство на БПЦ. Че и от други свещеници. Единодушна и единогласна подкрепа на въпросния митрополит. С поучение към миряните да не мерят себе си и духовниците с един аршин, защото са различни неща. Да не придирят на Светата Църква, че без нея ще са без Бог, сиротни и изоставени. (И всички други доводи на митрополита.) Няма и година след като порицаха отец Иван от Нови хан, дето направи със собствени ръце и разходи приют за бездомни деца и майки, че бил залитал по плътската част на света и неглижирал духовната…

Чел съм достатъчно фантастика. Попадал съм и на творби, в които духовниците са се самозабравили и господарстват на гърба на простите миряни. Само че никога не съм и подозирал, че ще живея в такава творба. Нито съм си го пожелавал, и за миг даже. Винаги съм смятал, че вярата на хората трябва да бъде уважавана и ценена – аз, безбожникът… Но в момента чувствам вярата на обикновените хора около мен осквернена. Стъпкана с кални ботуши, избърсани след това в нея без съжаление и срам. Бих се гордял, че съм невярващ, ако не ми се плачеше за безбройните свестни, честни, искрени, човечни, достойни вярващи хора наоколо. И въпреки че не споделям вярата им, се чувствам сега един от тях.

Едва смлях това из…казване на Светия Синод, последва ново. Изплюха се по ин витро оплождането. Дето е дарило толкова нещастни семейства с най-скъпото на този свят, децата. Било противоречало на Божията воля. Било намеса в Божиите работи. Било осквернение на Божия ред… Абе, аланкоолу! Като те удари инсулта, прие ли ти Божията воля, или веднага отиде да те лекуват? И всичките ти останали митрополити и прочее – да има дори един от тях, който да не е ходил на лекар, вместо да се моли на Бог да му излекува апандисита или инфаркта? Вие ли ще плюете по хората, които се борят да имат дечица, бе?! Ще ми претендира той да бъде мой духовен пастир – моля?!

Не се разпалвай така, не си струва, казва ми разумът. Приказват глупости, за да отвлечат вниманието на хората от лимузините и трапезите си, от побоите заради свещоливниците и запуснатите храмове, от отнетото право на миряните да участват в църковно-народни събори. Рано или късно самите миряни ще ги изритат, било от църквата им, било ще си направят нова, без тях… Само че не искам да се успокоя. Не можеш да си спокоен и безучастен, когато подобни боклуци се подиграват с милиони познати и непознати ми чудесни хора. Не и ако имаш съвест.

И затова свалям шапка доземи на Бат Бойко, че се сети да задвижи процедура да извади на бял свят досиетата на висшите духовници. Кланям му се. Може да е тъп, неграмотен и дрънкало. Може да не е кой знае какъв управник (според мен се справи в центъра на криза по-добре, отколкото всички други досега извън нея, но това е друг въпрос). Но затова, че взе мерки да запуши устата на тази гавра с българския народ, му се кланям. Защото който не знае дали има митрополит, който не е бивш офицер от ДС, той не се сеща какво ще се разкрие. (Малко рано се започна. Сега Първанов чрез хората си все още има шанс да изпере досиетата им, както изпра своето. Тъй де, колеги от ДС са. Но ако аз бях ББ, бих предвидил това и бих взел мерки, така че Първанов може и да не посмее.)

… Имам познат – историк, пиянде и светла глава. Както е тръгнало, може скоро и да го няма вече – черният му дроб е на края си… Преди няколко години, докато го карах към болницата да го извадят от гроба за пореден път, си говорехме за държави и политика. Тогава той ми каза следното:

– Питал ли си се някога как турците са завладели Балканите? Не си, защото не знаеш история… Турците са били десет пъти по-малко от българите, нямало е как със сила. Завладели са Балканите, като са предлагали на боляри – и византийски, и гръцки, и сръбски, но най-вече на българските, васалитет при повече зачитане, отколкото са проявявали към тях царете им. И след това, когато са вдигнели война срещу балканските царе, са печелели войната чрез копията и мечовете на тези феодали. Така са стигнали чак до Виена – не с тяхно военно юначество, а с мъничко по-малко газене на хората си, отколкото това на царете наоколо.

– Като са били десет пъти по-малко от българите, защо сега са десет пъти повече? – попитах го аз. – Няма как да е заради робството, подтиснатите и изостаналите винаги имат по-висока раждаемост от висшите класи. (Но си спомних с ужас бележката на поп Методий Драгинов за потурчването на Чепино – именно тогава ми просветна за какво всъщност се говори в нея.)

– Същото. Тогава народност “турци” не е имало – “потурчване” всъщност е значело помохамеданчване. Повече българи са приели исляма, отколкото са останали християни. В пъти повече. Знаеш ли, че българските турци генетично са много повече българи, отколкото огузи? А, докторе?

– И от езика си ли са се отказали? Гледам, че българските турци говорят турски, някои по-стари даже не знаят български.

– И от езика си са се отказали, и от всичко. Знаеш ли защо? Защото повечето доброволно са приели исляма. С удоволствие и радост, като спасение. Ама не толкова от данъци, и дори не толкова от тормоз. От тъпите ни, смотани, алчни, хищни, безбожни, лакоми, двулични, безсъвестни свещеници…

Тогава не му обърнах внимание. Пиянски приказки, рекох си… Само че сега се чудя с ужас дали не е прав до последната дума. Дали затова не сме толкова овчедушен народ – защото де що е било по-будно, гордо и свястно, не е издържало свещениците ни и се е потурчило…

Днес пък гледам из медиите един списък интелектуалци как подкрепят Църквата. Светата ни Църква. Как я бранят с името и авторитета си от посегателствата срещу Светата й Светиня… Наистина интересен списък. Членовете му до един са комунисти и подобни. И знаете ли кое е интересното? Интелектуалците, за които знам, че са служели на комунистическата ДС (ама не като набедени или изнудени доносници, а от сърце и душа), ги гледам до човек в този списък. Ама до човек. Нищо чудно, като знам какво се очаква да се разкрие скоро. Вярно казват хората, че бивш кадесар няма.

По-скоро си задавам друг въпрос – какви са останалите в този списък. Тези, за които не знам да са били “с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце”. Не искам автоматично да ги смятам за “бивши” кадесари, не и без доказателства – някои от тези хора ги познавам лично. Но разумът ми казва, че една голяма част нищо чудно да са.

Което само още веднъж казва на кого всъщност служи Българската Православна Църква… Но не затова написах този запис.

Написах го, за да кажа на свестните, честни, искрени вярващи православни християни: не се бойте, нито се срамувайте. Човек го съдят според неговите си дела. Както безсъвестният и безсрамен получава позор, дори ако се пъчи на свещено място, така и достойният и честен получава добро, ако ще да е заключен в нужник. Не подкрепяйте тези, които ви позорят, отстранете се от тях – но и не вярвайте, че достойството може да ви го отнеме някой. Не се ли е изцапал човек сам с подкрепа на злото, нищо на света не може да го оцапа наистина. Не се бойте. Един най-обикновен и незабележим, даже невярващ, но искрен човек е с вас.

Преди нещо време видях в блога на Любомир Николов една интересна закачка. Става дума за почти изяснена вече сюжетна линия на произведение, един елемент от което обаче е неясен. И писателят се обръща към читателите си в Интернет с молба за предложения какъв би могъл да бъде този елемент.

Доста хора дадоха предложения (естествено и аз, на всяка манджа мерудия). Надявам се Любо да намери достатъчно добри, за да му свършат работа. Но нещичко продължи да ме чопли.

Защо само една идея от цялото произведение да е взета от читателите? Защо не колкото се може повече от идеите в него? Дори до всичките, ако е възможно? Обработката и превръщането им в произведение без съмнение ще изисква майсторството на писателя. Но защо поне идеите да не са колективно творчество?… На пръв поглед идеята изглежда безпредметна – та кой ще чете произведение, сюжетът на което е публично известен? Но при внимателно вглеждане се оказва, че не е така. И сега знаем в подробности сюжетите на филми и книги, от медиите и разказите на приятели, но въпреки това даваме пари, за да ги гледаме или купим. Правим го дори когато свободно можем да свалим същия филм или книга от Нета. И май точно тогава с много повече охота, отколкото ако са ни непознати. Защото знаем, че нещото ни харесва, и искаме да го имаме.

И в главата ми започна да се върти технология за създаването му.

Увиснал в поредното празнично задръстване, се прозявах и зяпах наоколо. Колоната коли чакаше пред натоварен светофар. На две-три минути – кратка възможност да се промушат две-три коли… И вече се питах кисело – може ли празниците да са такава непрогледна скука?

Изведнъж пресичаща улицата минувачка се опита да се провре между моята кола и тази отпред. Около трийсет и пет – четиридесетгодишна, леко закръглена, с румени бузи и страхотно усмихнато слънчево излъчване. (Ако сте виждали на живо Жюстин Томс, излъчването беше едно към едно: въпреки пълната липса на прилика в лицата неволно се запитах за миг дали не са роднини.) Въпреки че разстоянието беше достатъчно, жената очевидно не беше доволна. Изгледа ме сърдито, пустоса с жест и заяви:

– Как може да спирате толкова близо! Няма как да мине човек!

Не зная какво ме развесели, сигурно излъчването й. Подадох се от прозореца на колата и с комично-добродушен кавалерски вид отговорих:

– Но госпожице, с вашата фигура можете да се проврете и през най-тясното място!

Тя ме зяпна намусено и се чуди половин секунда дали не й се подигравам. След като усети, че не го правя, внезапно прихна така, че от очите й потекоха сълзи. Пухна с длан капака на колата, та едва не го вгъна – като заместител на юнашко приятелско тупване по рамото. След това се промуши между колите и тръгна нанякъде по тротоара, като продължаваше да се смее с глас.

Аз също се бях ухилил до ушите. Добродушният комплимент-шега (и също така добродушната й реакция на него) ме беше стоплил отвътре. И беше разсеял скуката и вкиснатостта.

Истински я разсея обаче задръстването на по-следващия светофар. Когато спрях в него и погледнах наляво, през прозореца на задната врата на съседната кола видях насреща чифт кръгли очила, и пет-шестгодишно момиченце, вторачено през тях право в мен. Усмихнах й се – и тя се усмихна в отговор.

Задръстването не бързаше заникъде. Изгледах я много-много изпод вежди и се почесах по носа. И тя несръчно се почеса по носа, след това си завъртя очилата настрани и ме изгледа предизвикателно. Наведох глава на другата страна и отговорих на погледа. И тя наведе глава натам. За миг се поколебах, след това се отказах да й се оплезя и си дръпнах очите. И тя дръпна своите. След това си разпери с ръце ушите. После минахме на дърпане на носа, рошене на косата, плезене (все пак не се мина без него), и още вече не помня колко маймунски изпълнения. За един дълъг-предълъг миг бях забравил, че съм възрастен, и се забавлявахме с непознатото ми хлапенце така весело и щастливо, както не помня откога не ми се е случвало.

(А може би и на нея.)

След това, верен на стремежа си към дървени философии, се замислих колко е важно понякога да преставаш да си възрастен и поне за малко да си отново дете, от сърце и душа. Без да ти пука какво ще помислят за теб, дали няма да си смешен, дали ти подхожда, отива и приляга… След това се усетих каква глупост е да разсъждаваш важно точно за това, махнах с ръка и просто се усмихнах. Пак. До ушите.

И се почувствах ама наистина празнично. 🙂

Откакто в София валя сняг, все така ставаше, че не бях излизал с колата. Направих го чак днес. И ситуацията ме изненада. Като изключим малките квартални улички, всичко беше прилично почистено – и, по думите на мои познати, буквално два-три часа след спирането на снега вече е било. И друг път се е случвало градът да бъде криво-ляво поизчистен, но нито толкова добре, нито толкова експедитивно. А снегът беше не кой знае колко много, но достатъчно, за да се утъпче и заледи при тези температури.

Повечето от нас вероятно въобще не са се и замислили. Но всъщност добре почистените улици за немалко от нас са били един чудесен коледен подарък, който не сме забелязали. Защото няма как да знаем кои от нас по заледени улици щяха да са катастрофирали, или пометени от подхлъзнала се кола. Колко щяха да загинат за Коледа, колко – да бъдат ранени, колко да се простят с изкарани с много труд пари за ремонт на повреди, а колко и просто да преживеят празника под уплаха от нещото, което са избегнали на косъм. Понякога най-хубавият подарък е именно този, който не осъзнаваме, че сме получили.

Защо отбелязвам това специално, при положение че то е редно и си плащаме за него ли? Защото и досега беше редно и си плащахме за него, а не го получавахме. За пръв път от десетки години насам едно уж дребно, но всъщност важно нещо си дойде на мястото. А според мен това си струва да бъде отбелязано.

Ще бъде ли така и при следващия снеговалеж? Кой знае. Може би не. Но поне веднъж видяхме, че сме съумели да го направим. Че сме напипали технологията и организацията, която води до успеха. Успееш ли веднъж, втория път е по-лесно да успееш пак, и по-трудно да сбъркаш. А чудотворна рецепта как отсега нататък завинаги да почистваме перфектно всеки път няма. Начинът е този – като трупаме успехи и отстраняваме неуспехите, докато не се научим да успяваме почти винаги. Абсолютът е приоритет на Господ, пък той е ревнив и не позволява на другите да се месят в неговите дела.

И не искам да чувам недоволното мърморене “Толкова други по-важни неща имаме…”. Ще прощавате, ама това хич не е от маловажните неща. Спасило е поне малко животи и здравета – парите и уплаха не ги броя, но животът и здравето, извинявайте, са важни… А и заради друго не искам да ги чувам. Защото когато дойде ред да избираме управници, се разкъсваме между кандидатурите, понеже всеки го е грижа за неговия си най-тежък проблем. Колкото повече проблеми се изчистят, толкова повече ще се обединяваме срещу останалите неоправени, и по-силен ще е стимулът за управниците да се хванат и да оправят и тях. (Помните ли теорията, че всички проблеми на един запуснат град тръгват от първото счупено и неоправено стъкло в него? Е, почистването на снега е първото оправено стъкло в нашия град.)

Затова – честито ни почистване на града от падналия сняг. Честито на всички, които иначе щяха да загинат, пострадат, правят ремонти или да се уплашат. И на всички, чиито управници поне за мъничко останаха с едно неуредено нещо, с което да ни разсейват от другите неуредени неща, по-малко.

На всички нас.

В петък вечерта реших, че е отминала една тежка седмица. Че и аз съм човек, и имам право на почивка. На най-любимата си, още от дете – маратонско четене на хубави неща. В захлас. И ми се четеше нещо свежо, на което не съм попадал преди.

На импулс, ей така, отворих библиотеката на Максим Мошков. (Ако някой не знае какво е това – руски вариант на chitanka.info.) Зарових се из дългите списъци на автори, немалко от имената познати и любими ми. С упоение отворих сайта на един, после друг, после трети. Не бързах към книгите – четях биографии, разглеждах снимки и илюстрации към книги. Чак по никое време се нахвърлих върху истинското блюдо.

На времето бях превеждал “Мисионери” с неизказано удоволствие, и нямах търпение да видя дали Евгений Лукин не е написал нещо ново (уви, съпругата му Любов почина преди петнайсетина години). Оказа се, че съм изпуснал сума ти неща. Направо попих “Сталь разящая” и “Там, за Ахероном“. Огледах премрежено дългия списък непрочетено и прескочих към Святослав Логинов. Там също попаднах на дълъг списък произведения, но установих, че вече е 5 сутринта и нямам сили за пълноценно четене. Позяпах още малко и се прекатурих към Генри Лайон Олди (ако случайно не знаете, това е псевдоним на двама руснаци – Дмитрий Громов и Олег Ладыженский). Оттам – към Сергей Лукияненко… Чувствах се като алкохолик, държан с години на сух режим, и след това пуснат и забравен в най-големия алкохолен склад на света. Седи, гледа бъчвите и редовете шишета и му текат лигите, без дори да се сеща да почне с пиенето.

Навън просветляваше. Загасих монитора и се бухнах в леглото. Но бръмналата ми от литературното пиршество глава не искаше да отпътува веднага към царството на Морфей. Лежах в полупросъница и се възхищавах на руснаците. Издават и продават успешно милионни тиражи. А са петнайсетина пъти повече от нас. Логиката е ние да можем с лекота да продаваме стохилядни тиражи. Едно време наистина ги продавахме с лекота, но сега и трихиляден тираж да продадеш е подвиг… А пък минаха през същата мутрокрация и още повече мизерия от нас. Как, по дяволите, не се отучиха да четат?…

И усетих някъде из дълбините на ума ми характерното чувство. Сякаш бръмчене на бръмбарче или писък на комар, някъде чак на края на света, не го чуваш с ушите си, само едва-едва го усещаш. Чувството, което казва: на косъм си от това да разбереш. Да видиш отговора на въпроса си. Просто посегни и го докосни…

– Ало, Григоре, можеш ли да поемеш да поддържаш компютрите тук в една фирма? Разбрах, че си търсят поддръжка.
– Разбира се…

Посещение, благи делови приказки, оглед на компютрите. Чистене от вируси, съживяване на една-две машини, преинсталиране на една, възстановяване на малко омазана информация (за щастие, възстановимо). Махане на няколко изтекли пробни версии на комерсиални софтуери и слагане на свободни, които няма да изтекат. Настройка на мрежата, фиксиране на IP-та, разпределяне на диапазони и адреси… С една дума, цялото начално чистене, което се случва при всеки нов клиент. Накрая още малко благи делови приказки, цена, стискане на ръцете и още един спокоен и щастлив клиент.

Дотук добре. Няколко дни по-късно обаче срещнах познатия, който ме насочи към тях.

– Какво стана, говори ли с онази фирма?
– Даже вече имаме договор с нея. Май останаха доволни. 🙂
– Убеден съм. Какво става иначе с тебе? Пишеш ли още фантастика?…

Докато си говорехме, нещо ми привлече вниманието. Този ден бях здравата угрижен и разсеян, и известно време не можах да разбера какво ме тревожи. Чак на раздяла се усетих. Дрехите на познатия ми бяха чисти, но поовехтели, дланите му – загрубели, лицето му беше изсушено и угрижено, погледът – угаснал.

– Нещо не е наред ли?… Да не си останал без работа?
– Нещо такова. Фирмата, където работех, фалира. И в момента си търся работа… Спокойно, ще се справя някак…

Нещо в това “ще се справя някак” издаваше усилието на едно мъжко момче да не хленчи. Въпреки че очевидно е до немай-къде закъсало. Спомних си, че преди половин година, когато го видях предишния път, жена му беше бременна – сигурно вече беше родила. А преди това беше безработна. И сега сигурно тримата с бебето живееха буквално от каквото той успее да изкара с каквато работа успее да намери – сигурно кога хамаллък, кога някой случаен урок, кога каквото и да било…

Решението дойде внезапно, и на импулс отвътре.

– Чакай малко! Дължа ти едни пари.
– Пари ли?! Че кога съм ти давал? Нямам такъв спомен.
– Заради намерените клиенти. Имаме във фирмата практика да даваме комисиона. Плащането от клиента за един месец, по договор.
– Глупости. Не съм те пратил там заради комисиона, знаеш го. Просто…
– Абе човек, не разваляй фирмената ни практика. Тя си е такава, плащаме комисиони на всеки, който ни намери клиент. Защо ти да си изключение? Вземи ги спокойно, ние имаме ли договор, ще си ги избием някак…

Не беше никак лесно да го убедя, че тези пари му се полагат и че ще се обидя, ако не ги вземе. Мъжко момче, дори в беда. Кандиса едва когато го помолих да вземе специално от мое име подарък на бебето, понеже съм пропуснал да донеса за раждането… Не зная как са със сметките, но за храната, ако са много непретенциозни и си готвят сами, вероятно би им стигнала за почти месец, дори ако купуват някакви по-евтини пюрета за бебето. (Уви, толкова имах в себе си. Нищо. Другия месец ще се опитам пак да му дам толкова, за поредното месечно плащане от клиентите, ако човекът не си е намерил работа. Може да сме си променили фирмената практика, и вече да даваме като комисиона плащането от клиента и за втори месец, нали?)

А след това се замислих.

До този момент винаги бях възприемал комисионите като особено гнусен вид рушветчийство. Отвращението ми от тях беше толкова силно, че автоматично отхвърлях всеки напън да се замисля – няма ли поне едничък случай, когато да са оправдани и заслужени. Успя да пробие това отвращение единствено гледката на силен човек в тежка беда. А след това… просто продължих да мисля.

Продължавам да съм убеден, че в повечето случаи “комисиона” е евфемизъм за рушвет. Именно от ония, най-корупционните, дето съсипват парите на държавата (тоест моите и твои, драги ми читателю – държавата е наша собственост, време е да се държим като нейни собственици, а не като нейни и на “слугите на народа” ратаи). Но… можех ли да не го дам в този случай? Ти, драги ми читателю, на мое място не би ли го дал?… Сам виждаш – няма как. Ако искаш да си човек.

Милостиня ли? Нищо подобно. Тези клиенти ще ми плащат, да са живи, здрави и богати, още години. Първите месец-два-три ще търчим до тях често-често, докато не им изчистим проблемите и системата им не заработи като добре смазана машина. Но после повикванията ще разредеят, ще почнем да ходим само за периодичната поддръжка и при неочаквани инциденти или нужда от консултации. Малко по малко ще наваксаме финансово за първоначалното търчане. И ако клиентите продължават да успяват в бизнеса (благодарение и на нас, смея гордо да посоча) и да ценят услугата ни (а то пак си зависи от нас), ще излезем и на печалба. Така че човекът ще си е заслужил напълно комисионата, която получава.

А щом я е заслужил, какво значение има дали е в беда, или живее охолно? Give credit where credit is due. Този човек по същество работи за фирмата ни като маркетьор. Ако се справя с тази работа, ако намира клиенти успешно, с какво право да откажа да заплатя труда му? Да, не съм идеален, но не искам да падам дотам да завличам някого. И да, не съм богаташ, но каквото е редно и възможно да се плати, съм длъжен да мога да го платя… Другите могат да си шушукат каквото искат, с тях се разминавам и толкова, но със себе си ще съм цял живот. Искам да не ме е срам, когато се погледна в огледалото.

Така че нищо чудно и аз да почна да давам комисиони. Не за да вземам сделки под масата – не вярвам някога да оскотея, оглупея и загубя достойнството си до такава степен. За намиране на честно свършена работа, която е донесла на фирмата ни парите, от които да мога да платя. Нямам представа дали ще договарям сумата с хората предварително, или ще се определя впоследствие. Сигурно ми трябва официална схема как точно да процедирам, но към този момент все още нямам. Нищо, ще я избистря някак.

В ума ми се въртят куп въпроси. Например, ако някой ми прати клиент, но аз не успея да се договоря с него, дължа ли комисиона? Не бих платил за несключена сделка. Може да не е винаги справедливо, вината може и да е моя, не съм съвършен. Но иначе твърде лесно ще фалирам. А имам изгода да сключвам сделките, така че надали ще ги провалям често, ако има как да бъдат сключени… И колко комисиона да предлагам? Плащането на клиента за един месец? За два? За три? Според колкото изгодни условия успея да договоря?… Нямам представа. Ще мисля.

(Между другото, един съвет към всеки, който смята да ми е колега, било то дори конкурент. Компютри много, истински компютърджии малко – полето за сътрудничество е дори повече, отколкото за конкуренция… Не се опитвайте да “излъжете” клиента да сключи договор с вас – повярвайте ми, не работи. Или работи твърде кратко време. Ако той има реална нужда от компютърна поддръжка и работите съвестно и умело, той ще е щастлив от вас и ще ви плаща с удоволствие, дори ако е позакъсал финансово. Ако няма реална нужда от вас, или не се справяте добре, сътрудничеството ви няма да го бъде, дори ако той не знае какво да прави с парите си. Клиентът е рицарят, на който вие сте оръженосци – падне ли в боя, зле и за вас. Помагайте му, крепете го, помагайте му да отбие насочените към него удари, дори ги поемайте, ако той не може. Истинският рицар няма да го забрави, и в труден момент ще ви дойде на помощ.)

… И продължавам да се чудя: направи ли ме бизнесът по-склонен към рушвети и компромиси, или не. Всъщност, пиша този запис именно с надеждата да получа съвет и от други. Мисля си, че не съм се поддал – че съм се опазил като човек, че просто съм успял да видя честния път и там, където досега не съм го виждал, но го е имало. А дали е така?…

Преди няколко записа писах колко полезно може да е за опазването на личното ви инфопространство използването на SSH. Ето и още мъничко полезни трикове от същата кошница (някои от тях описани в коментари под предишния запис).

Може би бихте искали да използвате криптирания тунел на SSH, за да проксирате повече неща до друг компютър? Чудесна работа ще ви свърши опцията -D, която включва SSH в режим на SOCKS4 / 5 прокси. Пробвайте например следния вариант (с благодарност към Alexander и dobo):

ssh -D 1080 -p 5522 joe:12.34.56.78

(където 1080 е портът за проксито, 12.34.56.78 – IP-адресът на компютъра, до който ще установите криптиран канал, joe – името на потребителя ви там, а 5522 – портът, на който SSH е пуснат да чака там)

Ако само ще форуардвате портове или ще проксирате, може достъпът до командния ред на отсрещната машина да ви е реално излишен. Можете да си го спестите с опцията -N.

Ако на отсрещната машина е разрешено форуардването на X11 протокола, можете да си прехвърляте графични екрани направо през мрежата, без нужда от програми от типа на VNC или TeamViewer. (Честно казано, аз предпочитам да добавя VNC слой заради компресията и връзването към пълния десктоп, но това вече е екстра.) Сърцевината на идеята е, че графичната среда на Линукс е създадена с вградена възможност да бъде прехвърляна по мрежа към друг терминал. Просто напишете:

ssh -Y joe@12.34.56.78 -p 5522 chromium

(където joe, 12.34.56.78 и 5522 вече знаете какво значат, а chromium е името на програмата, в случая линуксовският вариант на браузера Google Chrome, която искате да бъде стартирана и прозорецът й да бъде преточван през канала на SSH)

Понякога обаче е по-удобно направо да закачите диска на отдалечената машина на вашата, като прехвърлянето на данните става през шифрования канал на SSH. (В света на собственическия софтуер на това му викат VPN-подобна работа, смята се за черна магия и се прави срещу сума ти пари, или със специални програми.) Е, под Линукс то е съвсем лесно и просто. Нужна ви е програмката sshfs (под Дебиан я инсталира пакетът sshfs).

Да кажем, че сте си в хотела на командировката, и ви се дослуша музиката от домашния сървър. Правите си една директория, примерно /home/myusername/sshfs, в която да закачите колекцията си. След това пишете следната команда:

sshfs -p 5522 -o allow_other joe@12.34.56.78:/home/joe/mymusic /home/myusername/sshfs/

(където /home/joe/mymusic е директорията на домашната ви машина, която съдържа музиката ви).

Приятно слушане! 🙂 А, и ако решите да откачите така закачената колекция, става удобно с fusermount -u /home/myusername/sshfs.

Има още безброй трикове, за които можете да използвате SSH. Както казват старите гурута по UNIX, истински добре написаната програма е като ножа или чука – може да бъде полезна по хиляди начини, които не са хрумвали даже на авторите й. Но се надявам, че и малкото, което изброих, ще ви накара да мислите с добро за SSH.

И за свободния софтуер.

Вчера бях зле претрупан с работа, и не смогнах да надникна в блога на Любо Николов за нещо ново и интересно. Груба грешка! Оказа се, че интересното е налице. Накратко, Любо отправя предизвикателство към читателите си да дадат идея.

Седнах веднага да пиша своето предположение. Уви, краткостта е сестра на таланта, а не на графоманията – за нула време се разлях ужасно. И реших – вместо да давя Любовия блог, ще пусна това като запис при мен. Нарочно обаче махам възможността да се коментира под този запис – мястото на коментарите е под оригиналния.

За улеснение, пускам тук оригиналния текст от блога на Любомир Николов:

Неведнъж съм имал възможността да се убедя в пословичната истина, че две глави мислят по-добре от една. А много глави – още по-добре.
Сега искам да изпробвам това още веднъж.
Нуждая се от помощ. По-точно от помощта на вашата фантазия.
Преди време ми беше хрумнал страхотен сюжет за трилър. Няма да описвам подробно идеята, но накратко казано, става дума за последната тайна на бившия президент Рейган. Преди да умре (от тежка форма на Алцхаймер), той получава кратко просветление на паметта и разкрива пред своя болногледач, че в България е скрито нещо изключително важно. Всичко е зашифровано във филма “Казабланка”, в който Рейган е трябвало да играе главната роля, но са го отстранили и са сложили на негово място Хъмфри Богарт (наистина е така). Ключ към тайната е фразата “Върни се в България” – съвет към двамата български бежанци във филма.
До голяма степен съм си оформил сюжета, свързвайки редица интригуващи политически събития от времето на Втората световна война и след това… но продължавам да си блъскам главата над най-важното. Какво може да е скрито в България?
Нещо да ви хрумва?

– Ало, Григоре, направи нещо за тия спамери, бе! Не можем да си изровим нашата си поща!
– Ей сега ще метна едно око да видя какво става…

Напоследък отново се е активизирал спамерът “Маркет майл”. И тъй като преди време обещах да пиша за твърде досадните спамери, този запис е за него. Както е известно, най-добрият дезинфектант за досадни инфекции е достатъчното светлина.

Спамерът съществува от няколко години. За това време претърпя загубих вече сметката колко реинкарнации, и се премести през поне 20 различни хостери. В десетина от случаите се надявам да съм помогнал и аз – когато получа писмо от хостнат спамер, задължително пиша до хостинга му. И забелязвам, че обикновено след това IP-тата му се сменят. (Че домейните се сменят често-често вероятно ще се сетите и сами. А също и че очевидно не го бива да си наеме ботмрежа. Или се е пробвал, но му се е случило каквото често се случва с “наематели” без достатъчно силови възможности, на които е безопасно да вземеш парите и да не им дадеш услугата.) WHOIS данните за поръчителя на домейните вече задължително са скрити (натрупа опит човекът), но аз си ги пазя от времето, когато още не беше нахитрял – ако някой път ми вдигне кръвното повече, може и да ги публикувам. 🙂

Основната му дейност е да лъже неопитни фирми, че спамът не се възприема зле в Интернет и е продуктивен начин да си намерите клиенти. Последните десетина спама от него, които ми пратиха клиентите на моя хостинг за поща, определено са от името на излъгани начинаещи в бизнеса. В такива случаи обикновено пиша едно учтиво писмо до рекламодателя и му обяснявам колко лоша идея е спамът и до какво води (отрязване на пощата от и към него, и бойкот на продуктите и услугите му). Най-често получавам някакъв учуден, понякога враждебен отговор (“Ама това не е спам! Щом включва линк за отписване…”). Връщам възпитано и добронамерено обяснение защо е именно спам, и защо последствията му са тези. Резултатът обикновено е от сорта на “Ахаааа! Затова ли значи ни спря пощата?”. (Очевидно повечето други администратори направо действат, без много обяснения.)

Имал съм си неведнъж работа с нагли спамери, които те заплашват. На последния такъв му обясних директно, че в България си нямаме поправки към конституцията, но си имаме предостатъчно съдии, прокурори и полицаи, бесни от количеството спам в пощите си. Така че го каня от сърце да дойде да ме съди. Или дори само да ми даде истинските си координати, аз ще намеря кой да го съди от мое име, че и не само от мое… Естествено, изчезна. “Маркет майл” обаче никога не се е и опитвал да заплашва или претендира. (Поне аз не съм го и питал, де.) Все пак е българин и е наясно с реалността тук.

Това обаче не значи, че спамът му трябва да бъде търпян. Затова пускам тук частичката от блеклиста на пощенския ми сървър, посветена на него. С надеждата, ако някой има други негови домейни и/или IP адреси, да оцени жеста и да ги върне в замяна. По възможност също публично. 🙂

accessmba.com REJECT Spammer domain
autoclub-marketingmail.me REJECT Spammer domain
combgcom.com REJECT Spammer domain
mailsbg.com REJECT Spammer domain
mailsbg.eu REJECT Spammer domain
mailsbg.net REJECT Spammer domain
market-mail.info REJECT Spammer domain
marketbg.eu REJECT Spammer domain
marketingmail.me REJECT Spammer domain
mumuxu.com REJECT Spammer domain
mumuxuhost.com REJECT Spammer domain
ofertabg.eu REJECT Spammer domain
promobg.net REJECT Spammer domain
62.73.112.74 REJECT Spammer IP
62.73.112.75 REJECT Spammer IP
62.73.112.76 REJECT Spammer IP
62.73.112.77 REJECT Spammer IP
62.73.112.78 REJECT Spammer IP
82.147.141.80 REJECT Spammer IP
91.196.124.100 REJECT Spammer IP
91.196.126.123 REJECT Spammer IP
91.196.220.2 REJECT Spammer IP
93.152.164.96 REJECT Spammer IP
93.152.164.187 REJECT Spammer IP
212.73.146.103 REJECT Spammer IP
46.166.150.48 REJECT Spammer IP
89.248.166.38 REJECT Spammer IP

Благодаря предварително!

В предишния запис споменах, че е добра идея човек да има свой личен “облак” – сървърна услуга, която е под негов личен контрол. Описах и защо. А този запис е посветен на идеята как да подберем подходящия хардуер.

Критериите

Какъв хардуер ви е нужен се определя от задачите, които смятате да му поставите, и от използваната операционна система. Моят категоричен съвет е да не използвате краден софтуер – освен незаконно това в крайна сметка е и неморално. Дали печалбите на Бил Гейтс са за жалене е страничен въпрос – помислете колко много и съвестни програмисти все пак се хранят благодарение на това, че използващите труда им си го плащат. Затова горещо препоръчвам Линукс, който може да бъде използван свободно и безплатно. Критериите за необходимия хардуер по-долу са сметнати като за него.

Следва списък от най-често срещаните задачи, заедно с разумни минимални изисквания към хардуера. (Предполага се, че ще искате един хардуер да търкаля всички от тези задачи, от които имате нужда.):

– Интернет гейт

Рутерите отдавна вече са достатъчно евтини, за да не си струва да се слага дори стар компютър в тяхната роля. Интернет гейтът обаче може неща, които обикновените рутери не са и сънували – кеширащи проксита, сложни ограничавания на достъпи, автоматични услуги и какво ли не още. Ако решите да го използвате, задължително са ви нужни (поне) 2 мрежови интерфейса. Горещо препоръчвам поне 1 GHz процесор и поне 128 MB RAM. Дискът е според спецификата: за кеширащо прокси например препоръчвам поне 5 GB пространство за домашен сървър и поне 20 за фирмен; ако се браузва повече, може да е от полза и доста повече.

– Файлов сървър (хранилище за файлове):

През какъвто и вид мрежа да го ползвате, Pentium III / 800 MHz, или Duron или Celeron на 1000 MHz са достатъчни. 256 MB RAM стигат за използване от 5-6 компютъра; при по-малко компютри или не особено интензивно използване дори 128 ще са ОК. Дискът обаче… погрижете се да побира достатъчно и отгоре. Няма да усетите кога ще свърши. Опитът ми показва, че за целта на файловия сървър прекалено голям диск няма. 🙂

Ако искате файловият сървър да има бекъп на най-важните данни, не разчитайте на отделен дял на същия диск – вземете отделен диск. Ако този с операционната система е достатъчно голям, може да свърши работа за дублиране на важни данни. Но изцяло отделният диск е сигурното нещо.

– Принт сървър:

Ако имате нужда у дома от специализиран принт сървър, то или семейството ви е за Гинес, или държите де факто печатница. Въпреки това е възможно да го реализирате. Нужен ви е паралелен или USB порт за принтера (ако имате повече принтери – по един за всеки) плюс няколко гигабайта дисково пространство за спуловете. Процесорът и RAM-ът са като за предишната задача, или дори малко по-леки.

– SSH сървър

Криптираната връзка рядко се използва сама по себе си – тя обикновено е средство да преточиш под защитата й някакви други услуги. Така че вземете предвид другите услуги, и предвидете процесорна мощност и памет по-скоро към горния край на диапазона за тях.

– FTP сървър

Процесорната мощност и паметта, изисквани от FTP сървърна програма, са смешни – буквално не си струва да ги броите, освен ако не е възможно да се свържат едновременно доста хора, или пък FTP-то ползва за бекенд някаква обработка. Просто предвидете горния край на диапазона за другите услуги.

– Уебсървър:

И тук не се изисква значителен процесор – ако искате да играете на сигурно, предвидете си 1.6 MHz Duron или Celeron. Нужната памет обаче е повечко – 256 MB е разумният минимум, ако искате да обслужва по повече от двама-трима едновременно, помислете за поне 512 MB. Дисковото пространство е според количеството съдържание, което бихте искали да направите достъпно към Мрежата.

– Аудио / Видео стрийминг:

Тук бих препоръчал параметри, подобни на тези за уебсървър. Ако ще слушат (и особено гледат) повече от двама-трима души, бих посъветвал дори за процесорна мощност и памет малко над горния край на диапазона.

– Сървър на поща:

За домашна употреба параметрите са от порядъка на тези за файлов сървър; ако семейството е по-голямо, или ще се пускат допълнителни услуги от сорта на автоматично вземане на пощата от други акаунти – от порядъка на тези на уебсървър.

– Сървър на бази данни:

Подобно животно обикновено е нужно у дома само на компютърни гурута и маниаци, които отлично знаят какъв хардуер им трябва. Възможно е обаче например уебсървърът ви да обслужва и програми, които изискват база данни за работата си (WordPress, Joomla, phpBB, MediaWiki…). В такива случаи бих препоръчал Duron, Sempron или Celeron на поне 2 GHz, и поне 512 MB памет (при по-голямо натоварване – и 1 GB). Дисковото пространство също трябва да е предвидено да побере спокойно базите данни на програмите.

– Бекъп сървър

Твърде малко хора имат в къщи достатъчно много и важни данни, за да се налага те да бъдат бекъпвани автоматично – бекъп сървърите са предимно фирмено изпълнение. За такъв задължително предвидете 2 отделни диска (да ви заминат данните на бекъп сървъра е смях, който засенчва и клоуните в цирка – не го позволявайте). Извън това, изискванията за процесор и RAM са като тези за файлов сървър. Ако управлението е през уеб интерфейс, на машината реално ще върви и уебсървър – предвидете такива изисквания. (Обикновено в този случай настройките се пазят в база данни, но тя обикновено е малка и не товари много машината – можете да минете и без изисквания като за сървър на бази данни.)

– Други задачи

Списъкът на задачите, които една “облачна” машина може да изпълнява заради вас, е ограничен единствено от въображението ви.

Описанието

Когато си подберете нужните активности, лесно ще определите колко мощност ви е нужна. Ако ви е сложно, предвидете нещо по средата между аритметичния сбор на изискванията им и изискванията на най-тежката от тях. Надали ще сгрешите толкова много, че да е от съществено значение.

Имате ли вече критерия си? Чудесно. А сега да видим откъде да се сдобием с магаренце, което отговаря на него.

Съществуват най-различни “сървърски” изпълнения, които са предназначени да бъдат именно личния домашен или фирмен облак. Повечето обаче са фирмено скъпи – ако не сте чичко-паричко, ви предлагам друг вариант. А именно: компютър на старо.

Компютърът на старо може да бъде или старата ви домашна машина (ако е още изправна), или да го купите отнякъде. Всеки от вариантите си има предимствата и недостатъците.

Старият домашен компютър

Българинът в немотията си често използва домашния компютър, докато той не си отиде окончателно. Въпреки това обаче, в немалко семейства в гардероба или на балкона почива стара машина, пенсионирана заради постоянното врънкане на наследниците, че най-новите игри вървят на нея бавно, или заради желанието ви да работите с най-последна версия MS Office, Autocad или Photoshop, и тя да върви пъргаво. Или пък може би старата машина е развалена, но някакъв дребен ремонт може да я съживи? Също е вариант.

Съвет: преди да използвате старата машина, я отворете и изпрахосмучете внимателно отвътре. Приложете старание да изчистите праха от ламелите на радиаторите на процесора, чипсета и видеокартата (ако имат радиатори с ламели) – ако е нужно, ги издухайте силно. Компютърът е постоянно работеща прахосмукачка, която чистачката рядко се сеща да изчисти, а прахът вътре е най-големият му враг – изолатор, където е нужен проводник, и проводник, където е нужен изолатор. Ако след това не чуете машината да казва “Благодаря!”, значи сте глухи. 😉

Проверете параметрите на компютъра. Ако не сте специалисти, попитайте някой оправен в компютрите. Преценете си дали ще ви свършат работа. Ако нещо не ви достига (най-често диск, по-рядко оперативна памет), проверете дали има как да ги добавите. Ако не – уви, остава купуването на компютър.

Купен на старо компютър

Немалко фирми внасят от чужбина и рециклират компютри, най-често маркови. Обикновено те са добро място за купуване на подходящ компютър. Допълнителен аргумент е, че обикновено дават на стоката си няколко месеца гаранция. Най-сетне, на тях можете и да разчитате да ви насочат към машина, която има желаните от вас параметри, и/или да ви подсилят някоя до желаното. А старата маркова стока все още, поне засега, е прилично нещо.

Недостатъкът на този вариант е, че доста купени от такива места компютри са на цена, близка до тази на минимален нов. А минималният нов обикновено е един порядък по-мощен от тях – ако ви е нужна по-сериозна машина, си струва да се замислите за този вариант.

Монитор, клавиатура, мишка

На истинската машина за домашен “облак” не се работи локално; тя най-често дори няма инсталирана графична среда, за да не заема ценни ресурси. Ако обаче искате да пестите от хардуер, като комбинирате дейности, и най-вече ако не ви е страх да се научите да работите под Линукс, въпреки всичко можете да “кръстосате змията с таралежа” и да си направите подобна машина. При този вариант се погрижете да имате поне 512 MB RAM над тази за останалите задачи, и поне половин (желателно един) гигахерц тактова честота над нужната за тях. И иначе ще върви някак, но няма да е удоволствие…

Дребни съвети

– Старите компютри, ваши или купени на старо, обикновено са с малки твърди дискове. Ако ви трябва повече дисково пространство, не ги заменяйте с по-голям – добавете го! (Освен ако не сте останали без никакво място в кутията.) Използвайте стария малък диск за инсталиране на операционната система и суап, и новия голям за важните ви данни. Така основното натоварване пада върху стария диск, а данните са на новия, и са по-сигурни.
– Ако купувате компютър, се погрижете да има SATA куплунги на дъното. SATA дисковете отдавна вече са доста по-евтини от IDE при същия размер. (И по-големи размери има само SATA.)
– Добре е компютърът да не разчита на онбордската мрежова карта. Токови удари могат да опропастят не само нея, но и цялото дъно. Допълнителната мрежова карта е няколко лева, а вероятността да опази машината ви (дори на цената на живота си) при токов удар е далеч по-голяма.
– Погледнете дали в кутията има място за монтиране на допълнителните дискове, от които може да се нуждаете. Ако е необходимо и възможно, можете да жертвате флопито за целта.
– Много стари BIOS-и (реално, компютри) не поддържат твърде големи дискове. Ако обаче имате сравнително малък диск, от който да се стартира операционната система, това не е страшно. Линукс си говори самостоятелно с дисковете и умее да се разбира с всички налични към момента в масова продажба размери.
– Някои хора предпочитат да използват лаптоп (евентуално с повреден екран). Изглежда чудесна идея заради “вградения UPS” (батерията), но не зная дали е чак толкова важна. Ако е нужно да вържете големи твърди дискове, и особено ако е нужно те да работят с прилична скорост на трансфера, вариантът на практика отпада.

(В коментарите нищо чудно да има и други полезни съвети. 🙂 )