Grigor Gatchev - A Weblog

Като постави подписа си с аристократичен размах, Дяволът разтри длани, огледа Саймън с откровено собственически очи и каза весело:
— Хайде, въпросчето! Като отговоря, поемаме. Трябва да посетя още един клиент, работа — до гуша.
— Добре — рече Саймън и въздъхна дълбоко. — Ето моят въпрос: вярна ли е или не Великата теорема на Ферма?
Дяволът си глътна езика, но после дойде на себе си.
— Великата какво на кого?

Артър Порджис, “Саймън Флег и дяволът”

Научната фантастика често бива наричана муза на научно-техническия прогрес. Немалко от читателите (а и критиците й, че дори и някои от писателите) я ценят единствено или предимно в прогностично отношение. Предсказва ли правилно какво ще се случи след Х години! Ураааа!… Какво, нещата почнаха да клонят надругаде? Ууууу! Лош прогностик – лош писател!

Всъщност обаче фантастиката (и научната, и другата) е на първо място литература. Творческо изкуство, а не наукоподобно гадателство. Затова и хубавата фантастика издържа теста на времето, а лошата отпада. В случая с научната фантастика, тестът на времето е моментът, в който описаното в произведението престава да бъде актуално. Ако и след това четивото е интересно, е издържало теста.

В нашия случай, великата теорема на Ферма вече е доказана. От живи хора, а не от сатурниански свръхматематици. Но това не прави разказа на Порджис по-малко интересен, приятен и весел. Иначе казано, той е издържал теста на времето.

(Между другото, известното ни доказателство на теоремата на Ферма е умопомрачително сложно. Докато самият Ферма е написал на листовете, на които е изложил теоремата, че има много просто и елегантно доказателство, което просто не се побира в бялото поле отстрани, иначе би го написал… Това доказателство все още не ни е известно. Нито ни е известно дали то изобщо съществува реално, дали Ферма не се е пошегувал, дали не е сбъркал в доказателството и дали не е имал предвид всъщност друга теорема. Така че все още в темата има хляб за писане на фантастика. 🙂 )

А какво се превръща с “издържалите теста на времето” и опровергани технически, но доказали се художествено фантастики? Към какъв жанр спадат те? От художествена гледна точка, естествено, пак са си научна фантастика. Но от прогностично-научна гледна точка може би за тях е добре да се дефинира нов жанр – “обзолетна фантастика”, или нещо подобно. Някакъв времетезаурусен хибрид на научната и алтернативната фантастика.

Към този жанр вече спадат един куп класически фантастики – почти всички фантастични произведения на Жул Верн, доста от тези на Хърбърт Уелс и т.н. Всъщност, малко или повече към него спада голямата част от класическата научна фантастика от времената на разцвета си… От време на време се правят отчаяни опити за рециклирането им в по-модерни. Примерно ни нападат не марсианци (нали вече знаем, че на Марс няма разумен живот), а алдебаранци. Но “Войната на световете” на Уелс продължава да се чете, а въпросните опити се забравят след по пет години (освен ако случайно не се окажат също с художествена стойност).

Интересното е, че добра прогностика може да се окаже… фентъзито. Стара истина е, че ние строим своя свят не толкова според техническите и природни оптималности, колкото според мечтите и представите си – тоест, в немалка степен светът ни е изведен не от научните и технически закони, а от художественото ни наследство. Когато постигнем възможностите да си правим светове по поръчка (няма да отнеме твърде много време – виртуалните светове са кажи-речи зад ъгъла), какво ще правим, ако не именно светове, създадени в художественото ни наследство? Колко Толкинови поклонници биха се отказали да прекарват (повечето от) съществуването си в свят, базиран на художественото наследство на Толкин? Особено ако не рискуват всеки момент главата си?

Но да се върна на темата. Чудя се, дали няма да е добра идея да се пише научна фантастика в стила примерно на петдесетте. В която Марс е населен с щраусоподобни разумни същества, космически кораби с фотонни двигатели летят до съседни звезди и двуглави извънземни преговарят с нас за размяна на посланици. С очевидно остарели вече технически идеи, именно за да се извади на преден план художествената стойност на произведението. А още по-интересно може да се окаже, ако подобни обстановки се използват за развиване на художествени техники от по-късно време. Семиотичен роман на тази база надали ще е лесно да се напише, но място за стилови експерименти колкото щеш.

(Сега се сещам, че един от най-високо оценените филми на тазгодишния фестивал в Кан беше черно-бял и ням. Очевидно старата форма е позволила изпълване с много голяма доза ново съдържание. Защо тогава същото да не е възможно и с класическата “златна” научна фантастика? Или пък с още по-стара – с фантастика от категорията на тази на Дж. Р. Бъроуз, или дори на Хърбърт Уелс и Жул Верн? Би могло да се получи например извънредно интересна алтернатива на стиймпънка, близка по форма, но твърде различна по структура и цели. Защо не?)

През ума ми минава и друга възможност. Част от идеята за нея тръгна от разкошните приказки на Любомир Николов – чудесно доказателство, че има как и днес да се пишат чудесни приказки. Другата част от идеята дойде от “Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг – впечатляващо успешен опит да се напишат поетични и докосващи душата приказки, които да са изцяло американски, открай докрай… Мисля си – сигурно не е чак толкова трудно да се пишат приказки за днешното време и нещата, които ни заобикалят. Всъщност, немалко писатели (и особено писателки) вече го правят, и се справят чудесно. Ето една възможност човек да пробва перото си, да се учи да пише или пък да отшлифова писането си.

Време да има…

Повечето компютърджии знаят добре какво се нарича “open source” софтуер – софтуер, при който изходният код е достъпен за всеки. Обикновено се подразбира и че всеки може да го използва за каквото иска, примерно да си компилира своя версия на софтуера, и/или да го разпространява както реши, безплатно или срещу пари… Това до голяма степен го прави еднакъв със свободния софтуер (free software). Принципно не са точно едно и също – дефиницията “open source” набляга повече на технологичната методика, докато “free software” – на моралните и етични страни на откритостта. Но в този запис разликата не е от голямо значение.

На пръв поглед бизнесът трудно би правил печалба от такъв софтуер. На практика обаче се намират много начини. Според мен единственото, което все още държи на повърхността доста от комерсиалните софтуери със свободни аналози, е рекламата и рушветите – и зад немалко от тези свободни аналози стоят комерсиални фирми, които се издържат чудесно от писането на “безплатното” нещо.

Един от начините за печалба от свободен софтуер е т.нар. dual license – двоен лиценз. При него софтуерът може да бъде използван под кой да е от два лиценза, единият свободен (и обикновено copyleft, подобен на GPL), другият затворен и комерсиален. Можете да използвате софтуера под който си изберете от двата лиценза. Ако искате да го допълните със свободен код, използването и допълването му е свободно. Ако обаче искате да го допълните така, че да го затворите и продавате, ви трябва комерсиалният лиценз, а за него трябва да си платите. Честно е, нали?… На теория допринасянето под свободния лиценз може бързо да направи свободната версия по-добра от платената. На практика обаче затвореният цикъл на изграждане на софтуера на подобни фирми обикновено изключва тази възможност.

Друг от начините е така нареченият “Open Core” модел. При него основната част от софтуера е свободна, само някои от функционалностите му са платени. Груба аналогия може да бъде автомобил, който можете да вземете свободно, но седалките му струват пари – ако не искате да карате, седнали на щайга или на някакъв багаж, трябва да си платите. Прилага се в случаи, когато платените функционалности имат как да бъдат реализирани отделно от основната част, и се разчита на качеството и поддръжката на платените функционалности да движат продажбите… На теория, някой може да разработи свободни аналози на платените функционалности (и това нерядко се случва). На практика обаче кадърно управляваните фирми обикновено успяват да са една крачка напред, или пък да приемат свободно разработените функционалности в продукта и да надстроят над тях полезни нови платени.

Опит да се комбинират тези два начина е т.нар. “Layered Open Core” модел. При него свободната част се лицензира под още по-строг copyleft лиценз, например Affero GPL. Тези лицензи задължават добавилия нова функционалност да я пусне открито, дори ако използва софтуера само за свои цели. (Класическият GPL не включва това задължение.) Едно от предимствата на този модел е, че запазва свободното използване на софтуера, докато в същото време по-строго принуждава комерсиалното да закупува лицензи. Голямото му предимство обаче е друго.

Класическият dual license модел, както писах по-горе, трябва да поддържа донякъде затворено сглобяване на кода си, за да намали вероятността да бъде обезсмислен. Това осакатява в немалка степен способността на отворения код като технология да носи предимство в качеството. Open Core моделът пък живее под риска някой да те надконкурира със собствената ти отворена сърцевина на проекта, като напише за нея по-добри затворени функционалности – тях не можеш да интегрираш и надстроиш със свои. Layered Open Core може да си позволи да развива отворената сърцевина на проекта при минимално затваряне на сглобяването, и така да избегне доста от загубата в технологично предимство. В същото време, в него е по-трудно някой да те надконкурира чрез собственото ти чадо. Би му изисквало далеч по-сериозна начална инвестиция, за да създаде затворените функционалности. А като са под твой контрол, винаги можеш да ги насочиш в неизгодна за него посока. Той може да отговори със същото, но ще значи да инвестира доста в строго откритата част на проекта – няма да му е лесно и приятно.

В крайна сметка, ако фирмата, която развива проект като Layered Open Core е глупава и алчна, тя сама връчва в ръцете на конкуренцията си начина да бъде надконкурирана. Ако обаче не е, надконкурирането й става доста трудна задача, и изисква ресурси далеч над нейните. Не е невъзможно, но е значително по-трудно.

Така че този модел може и да си струва мъничко внимание. 🙂

Всеки е чувал какво става с еврото и еврозоната. Почти всеки се пита защо става така. Малко обаче са чувалите някакво правдоподобно обяснение.

За изминалите няколко месеца чух един куп обяснения. Естествено беше да се опитам да разбера кои са верните, и кои – не. Малко по малко успях да си сглобя сравнително непротиворечива картинка от пет-шест от обясненията. Не съм икономист – не претендирам, че задължително е пътят, истината и животът. Просто засега е моето си обяснение.

Една от големите злини в компютърния свят е постоянното нарушаване на личната тайна на потребителите. Не става дума само за вирусите, които колекционират всичко, което знае за вас компютърът ви (а той знае за вас несравнимо повече, отколкото знаете вие). Нито пък само за злонамерените кракери (“хакери” значи друго!), които подслушват Интернет връзката ви, събират информацията и я продават на, хм, заинтересовани страни. (Чудите ли се откъде крадците разбраха кога сте на излет, за да ви оберат апартамента точно тогава?) Става дума за най-обикновените Интернет провайдери, които търсят средства, за да надконкурират колегите си. Ако вие сте управител на такъв провайдер, ще можете ли лесно да откажете оферта за милиони?…

Друга от големите злини е ограничаването на свързаността ви в Интернет. Формално то пак идва от провайдерите. Някои от тях например много обичат да ви орежат свързаността, и да ви искат повече пари за неорязана. (Науча ли за такива маймуни, пиша тук за тях, за да знаят хората да ги избягват.) Други обаче просто биват принудени да го правят от разни праводържателски корпорации, или държавно-службенски интереси. Независимо от причината, и в двата случая не е приятно. Най-сетне, разни фирми, хотели и прочее много обичат да орязват достъпа на Интернет вътре в тях. Понякога просто се грижат служителите да не висят по цял ден във Фейсбук, вместо да работят – уви, и това го има. Но понякога става дума единствено за нечие его, или пък за пари.

Двете злини се съчетават много добре в условията на “облачните” технологии. Най-нормално и разумно е да не искате да си качите важните файлове при някой външен “облачен” провайдер – ако мислите, че няма да ги продаде на секундата на дискретни купувачи, не живеете на този свят. Сигурно бихте предпочели да използвате за “облак” домашния си компютър, и да се свързвате към него с лаптопа, таблета или смартфона си. Да, но някои провайдери ще ви орежат този достъп. Други няма да ви го орежат, но ще запишат и продадат обменяната информация. Трети ще бъдат коректни с вас, но пък юнакът от паркираната пред хотела ви “баничарка” с подслушвателна апаратура – надали… А може би домашните ви провайдери са истински, но там, където ще ходите, ви режат достъпа до любимия ви сайт? Или искат куп пари специално за него? Също не е рядкост.

Едно елегантно решение на проблемите с блокирането на портове и подслушването на връзки е SSH тунелирането. Същността му е простичка: порт (ако не знаете какво е това, го разбирайте като услуга – уебсървър, поща или каквото и да е друго) на домашния ви компютър се пренасочва към порт на мобилното ви устройство. Трафикът тече между домашния ви компютър и мобилното ви устройство през дебело шифрован канал между портове, които провайдерът ви не блокира.

Звучи ви като на китайски? Не е хубаво. За да го разберете ви трябват съвсем основни познания по компютри, нищо сложно. Нещо като най-основна грамотност. Помислете си как би се чувствал неграмотен човек в непознат град и ще разберете колко полезно би ви било да отделите няколко часа (стигат и артисват), за да научите нещата дотолкова. Защото напоследък само овчарите живеят извън града, наречен Интернет…

Ако ли пък имате някаква представа, дори не съвсем точна, за какво става дума в по-горния абзац, ето и обяснение как се правят нещата. 🙂

Като начало, ви трябва домашен компютър под Линукс. Не е задължително да е супер-дупер-модерен. Чудесна работа ще ви свърши и старият компютър, който планирате да изхвърлите. А ако нямате такъв, купете си за към 150 лева на старо – ще е предостатъчен… Под Уиндоус той ще става в добрия случай за пишеща машина, но под Линукс ще е един чудесен сървър за всичко, което ви е необходимо. Уеб страници, поща, файлове (добавете му един голям харддиск, и той ще побере всичките ви файлове, и ще ги споделя удобно към всички компютри в дома ви), и не на последно място също може да е удобен за пишеща машина или браузване на Интернет. И най-вече, софтуерът ви на него ще е напълно легален – подкрепете легалния софтуер! 🙂

Друго, което ще ви трябва, е статичен IP адрес от провайдера ви. (Ако той не ви го предоставя, или ви иска повече пари за него, и това има заобикаляне – DynDNS и подобни неща. Ще ги опиша обаче някой друг път, да не става този запис прекалено дълъг.) След като имате и това, започваме.

Инсталирайте Линукс. (Писал съм преди някъде как става това, но версията, която описах, вече е доста стара – полезно е да опиша нова, но ще е в последващ запис.) Сложете му:

– ако ще го използвате за тунелиране – SSH сървър (това е темата на този запис – сложете го)
– ако ще го използвате за домашен файлов сървър – Samba
– ако ще го използвате за уеб сървър – Apache, lighthttpd или nginx
– ако ще го използвате за пощенски сървър – Postfix, fetchmail и/или друг пощенски софтуер
– ако ще го използвате за уеб прокси – Squid
и т.н.

Обикновено т.нар. “високи портове” (над 1024) не се блокират от провайдерите – настройте SSH сървъра да работи на такъв. (Влезте с администраторски достъп и отворете за редактиране файла /etc/ssh/sshd_config. Още в началото му ще видите ред, на който пише: Port 22. Сменете го на Port 5522, или което друго число над 1024 ви харесва, и престартирайте SSH сървъра. Ако не знаете как, просто престартирайте компютъра.) Пробвайте да се свържете отвън към вашия IP адрес и избрания от вас порт, най-лесно с програмката telnet – има я и за Уиндоус, и за Линукс. Ако системата ви плюе, че няма отговор, или провайдерът блокира този порт, или сте направили нещо не както трябва – потърсете си грешката и/или сменете порта. Ако излизат разни странни текстове, вероятно съдържащи неща като “OpenSSH”, имате връзка.)

Ще ви трябва също така пълноценен SSH клиент на мобилното ви устройство. Ако то е под Линукс (или Андроид), не е никакъв проблем. 🙂 Ако е под Уиндоус, помислете за вариант на SSH за Уиндоус, или за SSH клиент с поддръжка за форуардване на портове, примерно PuTTY (той ще се настройва по различен от описания начин, но принципно ще върши работа – просто го разцъкайте, и ще видите как става).

След като имате необходимото, се свържете с мобилното си устройство към Интернет извън дома си и стартирайте SSH със следната зловеща команда:

ssh -L localport:localhost:homeport -p homeSSHport user@homeIP

където думичките трябва да бъдат заместени със следното:

– localport: портът на мобилното устройство, на който искате да се появи съответната услуга
– localhost: адресът или името на локалния му хост (обикновено буквалното “localhost” върши работа)
– homeport: портът, на който се намира услугата на домашния ви компютър
– homeSSHport: портът, на който сте настроили да работи SSH сървъра у дома.
– user: потребителският ви акаунт на домашната ви машина
– homeIP: домашният ви IP адрес (става и DNS / DynDNS име, ако го имате)

Резултатът е, че ако насочите съответната програмка на мобилното ви устройство към неговия локален порт localport, тя ще се окаже свързана със съответната услуга на домашния ви сървър. И данните ще се преточват през обещания шифрован канал, към неблокирания порт. 🙂

Твърде омотано? Ето ви пример.

Да предположим, че на домашния си сървър имате импровизирано сайтче, чрез което си вършите някаква работа. (Например, скоро се очаква популярният свободен офис пакет LibreOffice да придобие възможността да работи през уебсървър и браузер, подобно на Google Docs – да кажем, че сте си направили личен “Google Docs” за документите ви.) Ако провайдерът ви блокира входящите връзки към порт 80 (уебсървър), няма да можете да се свържете с него отвън. А и да можете, идеята може да не е добра – не настроите ли HTTPS връзка, което е по-сложничко, всеки ще може да подслуша паролата ви… Затова е хубаво тази връзка да бъде преточена през шифрования канал на SSH.

В този вариант, настройките ви са следните:

– localport – да кажем, 1080 (може и да е 80, но ако портът е “нисък”, ще ви трябва локален администраторски достъп)
– homeIP – вашият домашен IP адрес, примерно 12.34.56.78
– homeport – 80 (уебсървърите обикновено чакат на този порт; ако специално сте конфигурирали вашия да чака на друг, впишете тук него)
– user – името на потребителския ви акаунт на домашния сървър (какъвто сте си го създали при инсталацията; да кажем, joe)
– homeSSHport – номерът, който вписахте в /etc/ssh/sshd_config срещу думата Port (да кажем, 5522)

При този вариант, “зловещата” командна инструкция ще изглежда така:

ssh -L 1080:localhost:80 -p 5022 joe@12.34.56.78

Въвеждате я. SSH ви пита за парола (тази на юзера joe на домашния ви сървър). Пишете я и се оказвате на командния ред на домашния ви сървър. Той може да ви е от полза за много неща (пак предмет на друг запис), но засега го зарежете – важното тук е друго. Отваряте браузера си и въвеждате в полето за сайт:

localhost:1080

и – о, чудо – мобилното ви устройство отваря “блокирания” ви домашен уебсървър. Или ви дава възможност да браузвате Интернет през него, без блокирания, ако сте настроили връзка за прокси. Или започва да сваля пощата ви, ако сте настроили връзка за пощенски клиент. Или ви предоставя каквато и да е друга услуга от домашния сървър. През обещания шифрован канал. 🙂

Разбира се, нещата могат да се опростят. Като начало, можете да запишете “зловещата” команда в шорткътче на екрана или на друго удобно място – само го цъкате и въвеждате парола. Ако сте много убедени, че никога няма да ви откраднат мобилното устройство, можете и да настроите домашния SSH сървър да позволява връзка по ключ от мобилката – тогава няма дори да въвеждате парола. (И можете да направите шорткътчето да отваря автоматично след това и браузера ви с подходящия адрес.) Може да се направят много удобства…

Но основното вече е готово. Честито! 🙂

Може да се напише още много. През SSH можете да форуарднете свой порт нанякъде другаде. Можете да свържете към “облака” си едновременно две мобилки, и да форуарднете порт от едната на другата. Или да ползвате от мобилното си устройство, където и да сте, услуга ограничена до само един IP адрес. Или, ако ви е нужен само порт форуардинг, без командния ред на SSH, да го махнете. Или да си препратите по същия начин екрана на служебния компютър, и да свършите на него спешната работа направо от плажа или хотелското легло с изглед към морето, без риск да ви подслушат. Или каквото още може ум да ви побере, свързано с подсигурено срещу подслушване прехвърляне на информация… Но успеете ли да направите това, със съвсем мъничко четене ще можете и другото сами. Съберете ли смелост да пробвате, ще сте стъпили на пътя на хакера – не кракера, а истинския хакер, онзи от легендите. Добре дошли!

А, щях да забравя. Искате да си ползвате файлсървъра, за да си дръпнете от него малко музика? Еквилибристиката с SSH клиента дори не ви е нужна, въпреки че и през нея става. Инсталирайте си какъв да е клиент, който поддържа SSH трансфери – Filezilla за Уиндоус или Линукс, WinSCP за Уиндоус – и точете каквото искате. Или си пуснете на сървърчето си аудиострийминг и си направете лично онлайн радио. Или…

Накратко – светът е пред вас. Имате свобода.

Преди няколко часа Европейският съд за справедливост в Люксембург (това е върховната съдебна институция на ЕС) излезе с решение, че Интернет доставчиците не може да бъдат принуждавани да следят онлайн дейностите на клиентите си, за да филтрират нелегалното споделяне на музика или други произведения с авторски права.

В дъното на това решение е съдебен процес на една белгийска организация на праводържатели в областта на музиката, Sabam, която дава под съд Интернет доставчика Scarlet Extended с обвинението, че неговите клиенти споделят помежду си нелегално музикални файлове. Белгийският съд задължил доставчика да внедри система, която блокира всякакво нелегално споделяне на музикални файлове между клиентите му, дори ако праводържателите не са се оплакали изрично. Scarlet обаче обжалвали решението пред ЕСС.

В мотивите за решението си ЕСС заявява, че подобно изискване е “непропорционално”. И добавя, че то би нарушило “свободата за извършване на бизнес, правото на защита на личните данни и свободата да получаваш или да разпространяваш информация”.

“Законите на ЕС стоят над съдебните решения срещу Интернет доставчици, които ги задължават да инсталират системи за филтриране на цялата електронна комуникация, преминаваща през мрежите им, която се прилага без подбор към всички клиенти, превантивно, изцяло за тяхна сметка и за неограничен период”, допълва съдът.

Праводържателските лобита, естествено, са се опитали да омаловажат решението на съда. Лично Франсез Мур, която беше преди нещо време и в България, и (не особено успешно) се опита да лобира пред Бойко Борисов за въвеждане на нещо като китайско-севернокорейски модел в българския Интернет, е заявила, че другите мерки за борба срещу противозаконното споделяне на музика си остават в сила… Логично е да се очаква. Но е логично и да се помисли какво следва. И най-вече как всъщност са нещата.

Преди доста време преведох едно фундаментално есе на Кори Доктороу – “Как да унищожим книгата“. В него той посочва една ключова истина за книгоразпространението. А именно (префразирано от мен за краткост):

Огромната част от продадените книги се купуват от една сравнително малка част от населението – Хората на Книгата. Тези, които събират книги и задръстват с тях всяко пространство в домовете си. Които хвалят добрите книги пред приятелите си и които учат децата си да четат. Накратко – тези, на които се държат пазарните позиции на книгите в днешния свят.

Тези хора купуват книги не защото не знаят, че могат да ги вземат за четене назаем от приятел, библиотека или читалище. Купуват ги, защото са ги харесали и искат да ги имат. Да ги притежават. Да ги препрочитат, пазят, дават назаем на приятели и да ги завещаят на децата си.

С музиката положението не е много по-различно. Много хора просто слушат музика за някакъв фон, точно както много хора купуват случайна книга, за да имат какво да четат във влака за другия край на страната. Но тези хора не се интересуват особено какво точно ще слушат, точно както случайните купувачи на книги не се интересуват особено какво точно ще четат. Те са доволни и на музикалната класика с изтекли преди столетия права. Или пък на безбройните часове свободна за слушане музика, свободно достъпна в Нета. Има ли какво да им доставя необходимото ниво сензорно дразнене, нещата са ОК… Хората, които реално купуват голямата част от продадената музика, са Хората на Музиката. Те са ценителите, колекционерите, които купуват, понеже искат да притежават харесалия им албум. Да го слушат отново, пазят, дават на приятели и завещаят на децата си.

Хората на Музиката не се задоволяват с това да са чули албума, точно както Хората на Книгата не се задоволяват с това да са прочели книгата. Те искат да купят албума, който им е харесал, именно защото им е харесал. А им е харесал когато предварително са го слушали, било на безплатен концерт, било купен от някое радио и пуснат по него, било изпиратстван от Нета. Свободната достъпност на музиката не унищожава продажбите й – напротив, стимулира ги. (Особено ако авторите на музиката не са сред малкото най-известни в света.)

Ще попита човек – защо тогава големите праводържатели се борят така настървено срещу свободното разпространение на музика? Нали уж то е в тяхна полза? Не си знаят изгодата ли, що ли?… Отговорът е прост – знаят си я и още как. В горния абзац е намекнато достатъчно ясно къде всъщност е тя.

Големите праводържатели са всъщност големите разпространители на музика. Те съществуват и правят свръхпечалбите си от това, че стоят между музиканта и слушателя му. Че без тях музикантът и слушателят нямат как да комуникират – ако имаха, кому е нужно паразитно звено, което изсмуква повечето от стойността?… Е, Интернет се оказа способен да замени това звено. Вече не е нужно музиката ти да я разпространява мегакорпорация, за да стигне до слушателите и да изкараш някоя стотинка – вече можеш да изкарваш и сам стотинката, и в добавка да си запазиш милионите, които иначе правиш за корпорацията. Посредническото звено внезапно се превръща в паразитно.

Какво може да направи то, за да се опази? Да превърне пазара на интелектуален продукт във феодална система, в която то е феодалът. Да унищожи свободното разпространение на музика, защото то е рекламата на новите музиканти, и на несключилите заробващи договори с праводържателя. Да го очерни и оплюе, за да не смеят и да помислят музикантите, че то е по-добро от това да пълниш джобовете на феодала. Ах, тези зли слушатели! Най-злите врагове на музиканта, от нас да го знаете! Кой ви излъга, че живеете от тях? Не е вярно! Живеете от нас праводържателите, слушателите гледат само как да ви ограбят…

Всъщност истина ли е, че слушателите само гледат как да слушат, без да платят? Да, ама не. Много хора наистина не искат да плащат. Но не искат, защото ценят парите си повече от музиката – иначе казано, не могат ли да я чуят безплатно, няма да я слушат. Ако ще всички те да чуят безплатно парчето Х, това не е нито една изгубена продажба. Никой от тях е нямало да купи тази музика и така, и иначе… При това положение за музиканта е по-изгодно те да чуят музиката му. Може пък на някои да хареса и да станат съгласни да плащат за нея.

А ще си платят ли другите – тези, които колекционират музиката? На теория те могат преспокойно да си правят колекция от музикални файлчета по харддиска. Кой знае защо обаче, подобни “виртуални колекции” не съм забелязал да примамват никой истински Човек на Музиката. Хората на Музиката искат да държат в ръцете си истинското нещо, материалния носител, СД-то със снимката на групата или култовото лого. Да го поставят във фонотеката си сред другите, да й се радват и наслаждават… Понякога някои от тях, притиснати от финансова несъстоятелност, минават на музикални файлове. Но в момента, в който могат да си позволят отново да купуват музиката си, те го правят. Повечето от тях не от романтична честност. Просто купеното нещо е истинското нещо, което засища душата и начесва колекционерската краста.

… Познавам немалко творци. И аз съм пишман творец, може нещата ми да не са добри, но разбирам творческия манталитет. Осъзнавам чудесно нуждата творецът да живее от творбите си (и си мечтая – де да можех и аз). Но разбирам и как нещата имат как да стават, и как нямат. И още по-добре разбирам какво е изгодно за мен, и какво – за този, който иска да ме убеди, че моят най-зъл враг са читателите ми.

Затова искам да кажа и на музикантите – не вярвайте на тези лъжи. Много хора са авантаджии, но те не са ваши слушатели – не им пука дали свирите точно вие, и предпочитат да минат без музиката ви, отколкото без парите, които тя струва. Истинските ви слушатели ще купуват вашата музика, дори ако могат да я откраднат. И за да ви подкрепят финансово, и за да се чувстват достойни хора, и просто защото купеното нещо е истинската придобивка в колекцията. Ако са натъпкани до шията в мизерия, някои от тях може и да спрат да купуват, но това е временно – докато не успеят да се поизмъкнат колкото да си поемат въздух… Вярвайте им. Те са вашите истински приятели. Враг ви е този, който се опитва да ви скара с тях, за да печели от това.

Занимавам се със свободни проекти, като се замисля, вече повече от 20 години. Минал съм през над 40 – дори не мога да си спомня всички… Наскоро нещо ме накара да си направя равносметка и да формулирам част от опита си с тях. Този запис е резултатът.

Има много неща, които са ключови за успеха и изобщо за съществуването на един свободен проект. Едно от тях обаче се обсъжда рядко, а е сред най-ключовите – откритостта и публичността.

Често под откритост и публичност се разбират различни неща. Едното от тях е дали дадена информация е достъпна за всички участници в проекта. Другото е дали тя е достъпна и за хората извън проекта. Когато става дума за свободен проект, двете са на практика едно. Каквото може да е достъпно за всички участници в проекта, на практика винаги може да бъде достъпно и за хората извън проекта.

Както казваше Валери Петров, пауза.

Както казват “Господари на ефира”, гледам и не вярвам на ушите си.

И ми иде да застана като един Паисий Хилендарски и да река:

О неразумний и юроде! Поради что се срамиш от Ицето Стоичковия? Дето язика болгарски обогати и преумножи свръх всекиго, и разнесе го надалеч извън земите наши, и известен го стори на мало и голямо по белий свет! По-вече от всякой друг учен допринесе – как ще да не е достоен за признанието человеческо?… От всего словенского народа найславни станаха болгари! Они се царове нарекоха, и целий свет се прекръсти! И майката Божия и всечия друга по-вече и от най-богоугодните монаси споменават, и мудрост и любословесност най-много от всите народи имат!

Иде ми и да застана и като един Христо Стоичков и да река:

Алма ти матер, неразумний и юроде! Да ти хонорис на каузата! Гаудеамус да ти гитур! Чрътами и резами да те нагадаят, поганино сонщи! Житието и страданието грешно да ти насофронят! На попрището ти жизнено – в средата! Като Ботев на Вола да те опнат! Баба Илийца с лодка да те прекара! Като те завали, та цяла неделя!…

И още много други светли слова…

Познавам Мирослав Моравски сравнително отскоро. Но не с малко – универсализмът му е впечатляващ. Любител на фантастиката, основател на музикалната група “Кът”, безкористен и жертвоготовен любител на книгите, ентусиаст, готов да помага и твори заради другите, страхотно истински приятел и не на последно място баща на две чудесни дечица и съпруг на очарователно момиче. Кога го смогва всичко това, ум не ми побира. Нито откъде взема това богатство на неговата възраст. (Всъщност не зная на колко е – наглед на двайсет и малко…)

А наскоро видях още една негова страна – нестандартният мислител, който взема обикновеното до скука и ни показва някакъв негов неочакван аспект, или връзка, или смисъл. За пръв път го видях такъв в публикуваната в Webcafe.bg статия “15 минути решителност“. А сега се радвам на удоволствието да представя пред света друг негов текст от тази серия – “15 минути постоянство”.

—-

Оксиморон, нали – говорим за постоянство, а го броим в минути. Що за противоречие?

Ще цитирам една наскоро четена приказка – „Децата се чудеха всеки път защо възрастните казват „Ще го направя ВЕДНАГА. Още УТРЕ”. Какво е това наистина? Поне като ги лъжат, да измислят някакво прилично оправдание, а не тази глупост. В такива моменти винаги осъзнавам доколко сме привикнали с противоречията в живота си, адаптирали сме се към тях, също както човешкото око към остра песъчинка – постепенно спира да я усеща, стига да има постоянно дразнене. Колкото по-постоянно, толкова по-незабележимо. Като стар, съвестен библиотекар – никога не го виждаш да подрежда, но книгите винаги са на местата си.

Постоянството, Санчо…

Онова нещо, което ти трябва в тежък момент, за да продължиш. Онази частица смелост, издръжливост или честност, за да не се пуснеш, да не се откажеш или спреш по средата. Да направиш още една крачка, да изплюеш истината, да избуташ щангата още веднъж, далеч след като си стигнал предела на възможностите си.

Помня един от първите ми сблъсъци с нуждата от постоянство. Беше по време на един от първите ми катерачески опити. С приятели се качихме на Комините на Витоша, за да ме просвещават в основите на алпинизма – да си „поначукам канчето”, за да се науча да катеря.

Всичко се развиваше чудесно, слънцето се беше лепнало за врата ми, въжетата се хлъзгаха, ръцете ми трепереха при всеки нов преход по скалата, все по-високо и по-високо. Няма да разсмивам опитните пещерняци, като описвам подробно новобранските си изпълнения. Ще кажа накратко, че горе-долу се справих добре. Докато не стигнах до един „навес” както го нарекоха приятелите. Място, където скалата се извива над главата ти и назад към гърба, и би била чудесен заслон, ако вали.

Водачът, след който бях аз, вече бе минал това последно препятствие и бе стигнал до върха. Там вече бе завързал и въжето, и лафа с друг баирджия, също про като него.

Не знам колко стоях и (срам-не срам) им подвиквах да ме изтеглят. В един момент ги чух да си разправят, че преди време друг пишман алпинист като мен висял до вечерта, а те го чакали в кръчмата пред греяното вино и боба-яхния… докато не дошъл.

След минути бях горе при тях. Тогава не знаех как успях. Забравих всичко, стиснах въжето и… някак се получи.

Сега като се върна назад, мисля, че вече мога си дам обяснение.

Навесът ме отчая до крайност – сякаш цяла вечност бях на скалата, зъзнех мокър от пот, ръцете ми – като соев кашкавал, височината ме притегляше до виене на свят… Е, наистина – покривът за упражнения на Спайдърмен ми дойде в повече… Отпуснах се, вкиснах се и бях готов да се откажа. Знаех, че няма как да се върна долу, че изходът е само напред, но това още повече ме блокираше.

В този момент човек има нужда от една вълшебна думичка.

От нещо, което да го запали отново. От мотив.

Мисля, че моята думичка беше „боб-яхния”. Просто бях изгладнял като изгубено вълче.

Запалих, стиснах зъби и като един истински Брус Уилис спасих света… за себе си. Не помня какви движения съм направил и как съм стигнал горе. Само помня как се отпуснах на тревата за малко, а после скочих отново и заръчках всички да слизат по-бързо към хижата, към боба и виното…

Сега осъзнавам, че това ми се е случвало след този случай и на други места, в други сфери. Особено в отношенията ми с хората – с колеги, с приятели, в любовните ми връзки. Идва един момент, в който дали защото сте на различни мнения дали защото емоциите вземат връх, но пред вас се появява онзи „покрив” или по-скоро таван, който вещае край на връзката ви, надвисва заплашително над работата ви.

Какво да направим в този миг за постоянството? Какво да сторим, за да продължим, да издържим или намерим изход?

Усилията са от полза, ако имаме още сили. Волята е от значение, ако има смисъл. Стабилността би била решаваща, ако е споделена. Основното спасение обаче е да има мотив. Мотивът е в основата на желанието, той е зарядът и двигателят на смисъла.

„Какво се опитва да каже тоя, вече му изгубих нишката?” ще каже нетърпеливият ми опонент и читател.
Ами, колкото и противоречиво да звучи – ние наистина имаме нужда от 15 минути за постоянството. И това е, когато се сблъскваме с… промяната. Не звъним на инструктора си всеки път, когато сменяме предавката и не се събираме на семеен съвет всеки път като пресичаме улицата. След като свалим помощните гуми на колелото повече не ги слагаме, нали?

Но в този момент, в който промяната идва внезапно, неочаквана и често сурова и брутална, ние имаме нужда да разберем дали да продължим, имаме нужда от сили, за да вземем решение.

Имаме нужда от постоянство, за да издържим.

Моят мотив на скалата беше прост. Гладът, биологическия глад за живот задейства силите ми и аз успях да направя още една крачка на скалата.

15 минути катерене.

И после – нататък.

По какво се познава истинският писател? Един белег вероятно би бил, че си почива от писането, като… пише. 🙂

С или без критерии, надали някой ще се усъмни, че Любомир Николов е истински писател. Но отговаря и на този “критерий”. Докато превеждаше и работеше по други проекти, той написа цяла серия приказки. Приказки на различните народи – всички изпод неговото перо, но в стила и духа на съответния народ. Прочел съм ги вече поне по десетина пъти, но продължавам от време на време да си ги чета и да се възхищавам на майсторството му. Ако някой иска да се научи как се пише в национален стил, те са чудесен урок. Без нито капка прекаляване, сякаш чудесна картина, нарисувана само с няколко щрихи. Има на какво да се възхити човек.

Приказките са най-различни. Гръцка, украинска, тайландска, датска, чешка, арабска, циганска, българска, а само преди ден и ирландска… Че даже и една лично негова си, простичка и слънчева като усмивка на дете. А предпоследната е извън тази категория – весело-тъжна, тя май е приказка на всички нас.

Който го може, го може. Спор няма. А аз чакам с огромно нетърпение продължението на историята за Международната конференция. И се надявам един ден да продължи и историята за Елесар.

Мисля, че съм го споменавал и преди, може би неведнъж. Но съм любопитен – колко ли хора биха дарили средства, за да има Любо времето да допише някоя от тези две истории? И колко ли биха дарили средства, за да напише той история по поръчка на читателите? Талант като него не би се затруднил с нищо… А може би да напише нещо, което да е по душа на самия него, да е изненада за читателите? Аз бих.

Ако бихте помогнали за идеята, драснете по някой коментар тук. (Или в неговия блог.) Да видим заслужаваме ли писателите да творят за нас.

Напоследък бизнесът ми закъсва. Конкуренция много, пазар малко. Умните бизнесмени в такъв случай търсят разширяване към нови области. Реших и аз да направя същото. А именно – да издавам хомеопатични книги.

Какво е хомеопатична книга ли? Същото като хомеопатично лекарство, само че книга. Празни страници без нито една буква на тях.

А какъв е смисълът от такава книга ли? Отново същият, както и от хомеопатичните лекарства. Всъщност, много по-широк.