Grigor Gatchev - A Weblog

Занимавам се със свободни проекти, като се замисля, вече повече от 20 години. Минал съм през над 40 – дори не мога да си спомня всички… Наскоро нещо ме накара да си направя равносметка и да формулирам част от опита си с тях. Този запис е резултатът.

Има много неща, които са ключови за успеха и изобщо за съществуването на един свободен проект. Едно от тях обаче се обсъжда рядко, а е сред най-ключовите – откритостта и публичността.

Често под откритост и публичност се разбират различни неща. Едното от тях е дали дадена информация е достъпна за всички участници в проекта. Другото е дали тя е достъпна и за хората извън проекта. Когато става дума за свободен проект, двете са на практика едно. Каквото може да е достъпно за всички участници в проекта, на практика винаги може да бъде достъпно и за хората извън проекта.

Както казваше Валери Петров, пауза.

Както казват “Господари на ефира”, гледам и не вярвам на ушите си.

И ми иде да застана като един Паисий Хилендарски и да река:

О неразумний и юроде! Поради что се срамиш от Ицето Стоичковия? Дето язика болгарски обогати и преумножи свръх всекиго, и разнесе го надалеч извън земите наши, и известен го стори на мало и голямо по белий свет! По-вече от всякой друг учен допринесе – как ще да не е достоен за признанието человеческо?… От всего словенского народа найславни станаха болгари! Они се царове нарекоха, и целий свет се прекръсти! И майката Божия и всечия друга по-вече и от най-богоугодните монаси споменават, и мудрост и любословесност най-много от всите народи имат!

Иде ми и да застана и като един Христо Стоичков и да река:

Алма ти матер, неразумний и юроде! Да ти хонорис на каузата! Гаудеамус да ти гитур! Чрътами и резами да те нагадаят, поганино сонщи! Житието и страданието грешно да ти насофронят! На попрището ти жизнено – в средата! Като Ботев на Вола да те опнат! Баба Илийца с лодка да те прекара! Като те завали, та цяла неделя!…

И още много други светли слова…

Познавам Мирослав Моравски сравнително отскоро. Но не с малко – универсализмът му е впечатляващ. Любител на фантастиката, основател на музикалната група “Кът”, безкористен и жертвоготовен любител на книгите, ентусиаст, готов да помага и твори заради другите, страхотно истински приятел и не на последно място баща на две чудесни дечица и съпруг на очарователно момиче. Кога го смогва всичко това, ум не ми побира. Нито откъде взема това богатство на неговата възраст. (Всъщност не зная на колко е – наглед на двайсет и малко…)

А наскоро видях още една негова страна – нестандартният мислител, който взема обикновеното до скука и ни показва някакъв негов неочакван аспект, или връзка, или смисъл. За пръв път го видях такъв в публикуваната в Webcafe.bg статия “15 минути решителност“. А сега се радвам на удоволствието да представя пред света друг негов текст от тази серия – “15 минути постоянство”.

—-

Оксиморон, нали – говорим за постоянство, а го броим в минути. Що за противоречие?

Ще цитирам една наскоро четена приказка – „Децата се чудеха всеки път защо възрастните казват „Ще го направя ВЕДНАГА. Още УТРЕ”. Какво е това наистина? Поне като ги лъжат, да измислят някакво прилично оправдание, а не тази глупост. В такива моменти винаги осъзнавам доколко сме привикнали с противоречията в живота си, адаптирали сме се към тях, също както човешкото око към остра песъчинка – постепенно спира да я усеща, стига да има постоянно дразнене. Колкото по-постоянно, толкова по-незабележимо. Като стар, съвестен библиотекар – никога не го виждаш да подрежда, но книгите винаги са на местата си.

Постоянството, Санчо…

Онова нещо, което ти трябва в тежък момент, за да продължиш. Онази частица смелост, издръжливост или честност, за да не се пуснеш, да не се откажеш или спреш по средата. Да направиш още една крачка, да изплюеш истината, да избуташ щангата още веднъж, далеч след като си стигнал предела на възможностите си.

Помня един от първите ми сблъсъци с нуждата от постоянство. Беше по време на един от първите ми катерачески опити. С приятели се качихме на Комините на Витоша, за да ме просвещават в основите на алпинизма – да си „поначукам канчето”, за да се науча да катеря.

Всичко се развиваше чудесно, слънцето се беше лепнало за врата ми, въжетата се хлъзгаха, ръцете ми трепереха при всеки нов преход по скалата, все по-високо и по-високо. Няма да разсмивам опитните пещерняци, като описвам подробно новобранските си изпълнения. Ще кажа накратко, че горе-долу се справих добре. Докато не стигнах до един „навес” както го нарекоха приятелите. Място, където скалата се извива над главата ти и назад към гърба, и би била чудесен заслон, ако вали.

Водачът, след който бях аз, вече бе минал това последно препятствие и бе стигнал до върха. Там вече бе завързал и въжето, и лафа с друг баирджия, също про като него.

Не знам колко стоях и (срам-не срам) им подвиквах да ме изтеглят. В един момент ги чух да си разправят, че преди време друг пишман алпинист като мен висял до вечерта, а те го чакали в кръчмата пред греяното вино и боба-яхния… докато не дошъл.

След минути бях горе при тях. Тогава не знаех как успях. Забравих всичко, стиснах въжето и… някак се получи.

Сега като се върна назад, мисля, че вече мога си дам обяснение.

Навесът ме отчая до крайност – сякаш цяла вечност бях на скалата, зъзнех мокър от пот, ръцете ми – като соев кашкавал, височината ме притегляше до виене на свят… Е, наистина – покривът за упражнения на Спайдърмен ми дойде в повече… Отпуснах се, вкиснах се и бях готов да се откажа. Знаех, че няма как да се върна долу, че изходът е само напред, но това още повече ме блокираше.

В този момент човек има нужда от една вълшебна думичка.

От нещо, което да го запали отново. От мотив.

Мисля, че моята думичка беше „боб-яхния”. Просто бях изгладнял като изгубено вълче.

Запалих, стиснах зъби и като един истински Брус Уилис спасих света… за себе си. Не помня какви движения съм направил и как съм стигнал горе. Само помня как се отпуснах на тревата за малко, а после скочих отново и заръчках всички да слизат по-бързо към хижата, към боба и виното…

Сега осъзнавам, че това ми се е случвало след този случай и на други места, в други сфери. Особено в отношенията ми с хората – с колеги, с приятели, в любовните ми връзки. Идва един момент, в който дали защото сте на различни мнения дали защото емоциите вземат връх, но пред вас се появява онзи „покрив” или по-скоро таван, който вещае край на връзката ви, надвисва заплашително над работата ви.

Какво да направим в този миг за постоянството? Какво да сторим, за да продължим, да издържим или намерим изход?

Усилията са от полза, ако имаме още сили. Волята е от значение, ако има смисъл. Стабилността би била решаваща, ако е споделена. Основното спасение обаче е да има мотив. Мотивът е в основата на желанието, той е зарядът и двигателят на смисъла.

„Какво се опитва да каже тоя, вече му изгубих нишката?” ще каже нетърпеливият ми опонент и читател.
Ами, колкото и противоречиво да звучи – ние наистина имаме нужда от 15 минути за постоянството. И това е, когато се сблъскваме с… промяната. Не звъним на инструктора си всеки път, когато сменяме предавката и не се събираме на семеен съвет всеки път като пресичаме улицата. След като свалим помощните гуми на колелото повече не ги слагаме, нали?

Но в този момент, в който промяната идва внезапно, неочаквана и често сурова и брутална, ние имаме нужда да разберем дали да продължим, имаме нужда от сили, за да вземем решение.

Имаме нужда от постоянство, за да издържим.

Моят мотив на скалата беше прост. Гладът, биологическия глад за живот задейства силите ми и аз успях да направя още една крачка на скалата.

15 минути катерене.

И после – нататък.

По какво се познава истинският писател? Един белег вероятно би бил, че си почива от писането, като… пише. 🙂

С или без критерии, надали някой ще се усъмни, че Любомир Николов е истински писател. Но отговаря и на този “критерий”. Докато превеждаше и работеше по други проекти, той написа цяла серия приказки. Приказки на различните народи – всички изпод неговото перо, но в стила и духа на съответния народ. Прочел съм ги вече поне по десетина пъти, но продължавам от време на време да си ги чета и да се възхищавам на майсторството му. Ако някой иска да се научи как се пише в национален стил, те са чудесен урок. Без нито капка прекаляване, сякаш чудесна картина, нарисувана само с няколко щрихи. Има на какво да се възхити човек.

Приказките са най-различни. Гръцка, украинска, тайландска, датска, чешка, арабска, циганска, българска, а само преди ден и ирландска… Че даже и една лично негова си, простичка и слънчева като усмивка на дете. А предпоследната е извън тази категория – весело-тъжна, тя май е приказка на всички нас.

Който го може, го може. Спор няма. А аз чакам с огромно нетърпение продължението на историята за Международната конференция. И се надявам един ден да продължи и историята за Елесар.

Мисля, че съм го споменавал и преди, може би неведнъж. Но съм любопитен – колко ли хора биха дарили средства, за да има Любо времето да допише някоя от тези две истории? И колко ли биха дарили средства, за да напише той история по поръчка на читателите? Талант като него не би се затруднил с нищо… А може би да напише нещо, което да е по душа на самия него, да е изненада за читателите? Аз бих.

Ако бихте помогнали за идеята, драснете по някой коментар тук. (Или в неговия блог.) Да видим заслужаваме ли писателите да творят за нас.

Напоследък бизнесът ми закъсва. Конкуренция много, пазар малко. Умните бизнесмени в такъв случай търсят разширяване към нови области. Реших и аз да направя същото. А именно – да издавам хомеопатични книги.

Какво е хомеопатична книга ли? Същото като хомеопатично лекарство, само че книга. Празни страници без нито една буква на тях.

А какъв е смисълът от такава книга ли? Отново същият, както и от хомеопатичните лекарства. Всъщност, много по-широк.

По време на предизборната кампания на няколко пъти чувах по телевизията речитатив с мотото “Срам ме е”. “Срам ме е, че парите за образование са колкото парите за подслушване. Срам ме е, че МВР получава три пъти повече средства от здравеопазването…” И т.н. В изпълнение на Стефан Данаилов.

А мен пък ме е срам, че чувам този речитатив от него.

Ще си го кажа направо – Стефан Данаилов е от най-любимите ми български актьори, че и не само български. Че кое хлапе не си е мечтало да бъде като “бате Серго”? Политическата ориентираност идва на двуцифрена възраст… И не само затова. Великолепен актьор с тонове чар и излъчване е. Надали някога ще престана да го харесвам. Без изобщо да ми пука бил ли е партиен секретар, или не – чувал съм, че и тогава пак си е бил слънчево, искрено и мъжко момче.

И още нещо – той така и не се научи да лъже. Което е изключително странно за актьор – в края на краищата, работата на актьора е именно да те лъже. Че е друг човек, че изпитва разни емоции… За пръв път го гледах в отрицателна роля в “Дом за нашите деца”. Там той играеше корумпиран и безчувствен архитект. И ме порази колко изкуствено и неубедително изглежда в тази роля, на фона на естествеността и обаятелността му в образите на “добрите”. По-късно го забелязвах неведнъж – бате Ламбо просто не умее да бъде лош, нито пък да лъже истински. Веднага му проличава, и по изражението, и още повече по гласа. Вслушайте се в речитатива – ще го усетите моментално. Или пък гледайте запис на пресконференцията, на която той обяви защо се е кандидатирал за вицепрезидент – ще го видите моментално.

Всъщност, не е нужно човек да има усет за лъжата, за да се замисли – не беше ли всичко, което той изрежда под графата “срам ме е” точно същото и по времето, когато правителството беше на БСП? И не е като да е нямал право на глас по въпроса – беше министър в това правителство! Да, много от казаното е вярно (не всичко), но и тогава също беше вярно. Така че и да не можех да го позная кога лъже, не бих му повярвал.

Нямам представа чрез какво са го накарали да се цани в мръсната клоунада, която е в България кандидат-президентската кампания. Не ми се вярва да е било лесно, независимо дали са го изнудили, измамили или и двете… Не зная, може би ми се счува каквото ми се иска – но ми се струва, че чувам в гласа му истински срам. Но не от това, което го изброява, а от това, че го изброява. Че не е щастлив от ролята, която са му поверили в това представление. И че дори докато я играе, нещо в него се бунтува срещу нея, и срещу Тях. На моменти дори си мисля, че големият актьор умишлено пресилва неспособността си да лъже. За да могат тези, които имат уши, да го чуят и разберат.

Не зная, може би ми се счува каквото ми се иска. Но ме е срам от казаните в онзи речитатив косвени (а къде и преки) лъжи. Всъщност, не от тях – политиците лъжат с всяка дума. Срам ме е, че ги изрича именно Стефан Данаилов. И може би затова ми се иска и него да го е мъничко срам – за да продължа да вярвам, че той е истински слънчев, честен и изобщо истински човек. Останал неоцапан от мръсотията на политиката, въпреки министъруването и кандидат-вицепрезидентствуването си.

Защото искам да продължа да го харесвам и обичам. Не чак като кумир, отдавна вече не се кланям на никого и нищо. Просто за да ме топли мисълта, че талантът и обаянието могат да издигнат към върховете и добрите хора.

Става дума за събиране, посветено на gTLD програмата на ICANN. (Ако това ви звучи на китайски – става дума за тънкостите около управлението на имена на домейни, и надали ще ви е интересно. Подходяща е за хора, които се занимават с DNS – регистрари, администратори, Интернет доставчици и т.н.)

Провежда се в зала “София” на Гранд хотел “София”. (Познайте в кой град е. 😉 ) Започва в понеделник сутринта, та до вечерта. (Във вторник до обяд ще има лични срещи.) Предвиждат се огромен куп лекции, някои от тях от наистина интересни хора – президентът на ICANN Род Бекстрьом, Аври Дория, Бен Крауфорд, Вернер Щауб, Натали Тренаман и още куп други. Има и предостатъчно българи – Драгомир Славов и Даниел Калчев от Регистър.БГ, юристите Георги Димитров и Николай Кискинов, (разбира се) представителят на ICANN Вени Марковски, Юлиан Бориславов от ICN.bg… Ще има обяснения какво е аджеба тая нова gTLD програма, как се кандидатства за регистрар по нея, юридически аспекти, сигурност и прочее.

Надали бих могъл да разкажа подробно всичко, а и не е нужно – на практика цялата достъпна информация може да бъде открита на сайта на събитието. За участие се изисква безплатна регистрация, и към момента, в който пиша това, има още девет места свободни. Така че ако сте специалисти по DNS, или професионалисти в областта, се чувствайте поканени. С гаранция ще има какво интересно да видите и чуете. 🙂

Днес присъствах на едни разговори в Държавна агенция Архиви. Една от историите, които разказа единият от събеседниците ни от агенцията, ме остави без дар слово. И без понятие да се смея ли, или да плача.

По случай наближаващата 100-годишнина от Балканската война агенцията подема инициативата да се направи и оповести списък на всички български войници, загинали във войната. Юристите обаче казват: “Това е вид оповестяване на лична информация – нужно е разрешение от Комисията за защита на личната информация. Глупаво е, но законът го изисква.”

И тъй като законът е глупав, но е закон, от агенцията изпращат до Комисията за защита на информацията искане да им бъде разрешено да публикуват такъв списък. След неизбежното бюрократично забавяне, получават от Комисията следния отговор (цитирам по памет):

“Моля да ни изпратите списък на всички от въпросните лица, които са все още живи.”

…

Под един стар предизборен запис и друг, още по-стар по темата има дискусия. В нея си позволих да се скарам много остро на Андрей Ковачев – кандидат за кмет на София от политическа партия “Зелените”. Последва дискусия, в която на моменти никой не чуваше истински добре другия (аз също, за мой срам).

Изборите отминаха. И за моя много приятна изненада Андрей се върна към дискусията, с нов коментар. Бях започнал да му пиша отговор, който обаче стана твърде дълъг. Реших, че ще е по-добре те заедно да станат отделен запис. Ето ги по-долу. (Ако коментарът на Андрей ви се вижда извън контекст, вината е моя – прочетете дискусията под предишния запис, там е съвсем на място.)

Ако не знаете какво е КДЕ 4: Linux може да работи и в графичен режим, точно както Windows или MacOS. 🙂 За разлика от тях обаче, той има най-различни графични среди, пригодени към удобството на различни типове потребители. КДЕ е една от най-популярните сред тях, а 4 е актуалната й версия.

Ако не знаете какво е семантичен десктоп: напоследък много се приказва за “семантична мрежа”, нали? Семантичният десктоп е същото, но за компютъра, на който работите. 🙂 Нещо като търсачка за каквото ви е нужно – но способна да търси не само по думи, а и по каквото друго й зададете. Вид на файловете, или кога сте ги качили, или съдържание… Или връзки между тях – примерно заявки от сорта на “всички документи, които съм редактирал в деня, когато качих еди-кои си картинки, които съдържат еди-какви си думи и съм ги оценил с оценка поне 3…”

За семантичен десктоп се говори много, но се върши малко. Повечето големи компании предпочитат да предложат на потребителя вместо него облачни услуги. (Ех, тая ваша лична информация колко им е интересна и нужна!…) Дори в света на свободния софтуер единствената засега графична среда, която се опитва да предложи семантичен десктоп, е КДЕ 4.

На този етап самото търсене в семантичния десктоп още не е кой знае колко пипнато. Затова и за доста хора услугите, които се грижат това търсене да е възможно, само гълтат ресурси. (За достатъчно подредени хора семантичният десктоп може да е дори излишен.) Съответно, те питат как да спрат тези услуги. Други пък биха искали да ги запазят, но да ги настроят по свой вкус. По възможност без да стигат до Ужасяващия Команден Ред. 🙂 Трети биха искали да ги стартират, след като са ги спрели…

Този запис е описание на системата на семантичния десктоп в КДЕ 4. Описанието съответства на версия 4.6; близки до нея версии вероятно няма да се различават твърде много.

Системата за семантичен десктоп на КДЕ се състои от няколко части (със странни имена – нека това не ви плаши):

– Nepomuk: това е библиотеката с метаданни (създадени от вас, или придобити по косвен път) за файловете ви. (Стандартен MP3 файл, например, надали би поддържал ваши бележки или оценка: ако искате да ги добавите, те трябва да се пазят някъде.) Прави метаданните обработваеми от компютър и създава между тях връзките, еквивалентни на асоциациите, които прави човек между различните неща. Ускорява значително търсенето (вече се преравят не много гигабайти файлове, а удобно индексирана база данни). Използва като база данни Soprano, с Virtuoso за backend. Състои се от няколко сървиса (можете да ги видите чрез ps ax | grep nepomuk, или Ctrl-Esc, и “nepomuk” като дума за филтриране).

– Strigi: това е търсачката, която обикаля при първо инсталиране наличните файлове и проверява добавените или променени от вас, и събира данни за Nepomuk. Анализира и индексира (като SHA-1 хешове) всички метаданни, които успее да докопа. Реализира я сървисът strigiservice.

– Akonadi: PIM хранилище – съхранява вашата адресна книга, календар и е-майли. Държи ги централизирано, вместо всяка програма да ги съхранява поотделно в свое хранилище. Улеснява мигрирането от една програма в тази сфера към друга (ако са Akonadi-aware). Комуникира с Nepomuk за описването и на тази информация.

Дотук добре, ако и само най-основни думи. А как да ги настроим?

Като начало ви трябват вездесъщите System Settings (ако сте си настроили КДЕ-то на български – Системни настройки). Оттам избирате Desktop Search (Настолно търсене), и сте където ви е нужно.

Първото табче в прозореца съдържа основните настройки – включването и изключването на Nepomuk и Strigi. (А също и линкчета, от които можете да получите повече информация колко нещо има индексирано.)

Второто табче – Десктоп запитвания – позволява да настроите какво да бъде претърсвано. Укажете тук списъка директории, в които се разполагате (по подразбиране – домашната ви директория). Ако искате, можете да укажете за претърсване и дисковете или флашките, които поставяте. 🙂 Можете да настроите и какво да показва специалната Папка за търсения, освен историята и запомнените от вас търсения (аз примерно си я слагам да ми показва последните отваряни файлове).

Третото табче – Резервни копия – е спасително при бедствия. 🙂 В него можете да настроите колко често да се правят резервни копия на въведените от вас ключови думи и рейтинги (тоест нещата, които не се съдържат в нормалните формати на индексираните файлове). Ако настоявате да си играете на руска рулетка, може и да изключите резервните копия… Пак оттук можете да създадете резервно копие по команда, или да възстановите от създадено вече.

Четвъртото табче – Разширени настройки – засега съдържа само една: колко памет да използва Nepomuk при работа. Принципно, колкото повече, толкова по-добре. Но не забравяйте, че колкото повече памет отива за Nepomuk, толкова по-малко ще остава за вашите задачи.

Приятна семантика! 🙂