Grigor Gatchev - A Weblog

Надали някой се съмнява, че официалният кандидат-президент на БСП Ивайло Калфин има нещо общо с Георги Първанов. По-малко са хората, които знаят, че пак той стои прикрито зад гърба и на “проекта” Меглена Кунева. (Не отричам, че и без него тя щеше да събере някакъв процент. Именно той обаче я лансира в кръговете, които основно популяризираха кандидатурата й. Дали няма пръст и в убеждаването й да се кандидатира вече не знам.) Оттук, единствено логичното е на втория тур тези две кандидатури да бъдат обединени в една. Защо му е иначе на Първанов да си дава труда за двете?

Целта обаче не е лесна. При около 41% за Плевнелиев, 27% за Калфин и 15% за Кунева (прогнозни резултати към момента, в който пиша това), на балотаж ще отидат Плевнелиев и Калфин. Разпределението на останалите гласове (без тези на Кунева) към тях го очаквам горе-долу по следния начин:

– Волен Сидеров: гласувалите вероятно ще се разпределят около 3/5 за Плевнелиев и 2/5 за Калфин.
– Прошко Прошков: вероятно почти 100% от гласовете му ще отидат за Плевнелиев
– Атанас Семов: креатура на Първанов е (косвено – чрез Алексей Петров), но гласоподавателите му вероятно ще се разпределят горе-долу поравно
– Светльо Витков: бих очаквал около 2/3 от гласоподавателите му да отидат при Плевнелиев и около 1/3 при Калфин
– Алексей Петров: предполагам, че повечето от гласовете за него са купени и ще идат на втория тур за Калфин
– ДПС: неучаствали активно на първия тур, Доган декларира подкрепа за Калфин на втория (при гласоподавателна активност от около 60% това би означавало около 9% от гласовете).

Сметнато много грубо и набързо, това би означавало Калфин да свие с около 6-7% преднината на Плевнелиев и да дойде на 7-8% зад него. Дали гласовете на Кунева биха му помогнали да ги навакса?

Няма начин. Гласоподавателите на Кунева са в голямата си част не особено активни избирателно хора, решили да гласуват за европейската ориентация и новото лице. Плевнелиев / ГЕРБ не пасват особено добре на тези парадигми, но Калфин / БСП пък са в пълно разминаване с тях – тоест, бих очаквал тази категория гласоподаватели (които от тях ще гласуват на балотажа) да се прелеят дори повече към ГЕРБ, отколкото към БСП. Гласуването за Кунева поради лично доверие към нея според мен е много ниско – тоест, дори тя да се скъса да призовава за подкрепа на Калфин, не би му прибавила повече от 1-2%. Иначе казано, Калфин няма шансове да спечели балотажа, дори ако Кунева го подкрепи.

Дали това изнася на Първанов? Задавам отговор, естествено. На хората зад него пък им изнася още по-малко. Падне ли властта на тази мафия в президентската институция, пада ключът към властта й в съда. А падне ли властта й в съда, варианти много. За България някои от тях са добри, други – лоши, но за кадесарската мафия са лоши всички. А Първанов е кръстникът и капото на тази мафия – логично да очакваме от него да се бори да предотврати това развитие. При наличното положение му остава само една възможност. Не зная дали има как да я реализира, но е само тази.

И тя е: Калфин да се откаже и да подкрепи Кунева на балотажа.

Не зная дали Калфин има юридически това право. Логично според мен е да има, но не съм запознат със законовото положение по въпроса. Ако го има, това може да е печелившият ход на Първанов. Електоратът на Калфин е електоратът на БСП – за когото го призоват, за този ще гласува, без загуба на проценти. Разпределението на гласовете за другите кандидат-президенти също ще бъде доста по-благоприятно към Кунева, отколкото към Калфин. При това положение Кунева ще има напълно реалния шанс да спечели изборите.

Какво ще стане в този случай? Не зная. Зависи доколко новата ни президентка ще е съгласна да целува ръка на Кръстника. Най-вероятно няма да има особен избор, все пак дължи изобщо кандидатурата си на него. Още повече, че зад гърба му стои един от най-обучените, въоръжени и непоколебими силови ресурси на света – агентурата на ФСБ. Ликвидирали са неизвестни количества къде по-видни хора, тръгне ли тя да шикалкави, даже няма да я усетят. Германските и френски служби също не са за подценяване, но няма да искат да влязат в открита война с руските от губеща позиция. Така че тя ще е марионетка на Първанов точно както ще му е марионетка Калфин. (Или Плевнелиев – на Бат Бойко.) Поне ако е наясно с положението си и ако е склонна да го приеме. (Ако не е наясно или не е склонна, схемата се проваля – и да я самоубият, полза няма…)

Все пак ми е интересно, ще се осъществи ли “дамският гамбит” наопаки – жертва на офицер с цел произвеждане на бившата пешка и сегашна дама в цар? Ще е доста необичаен ход. Но добрите шахматисти по това се познават, че играят необичайно и нестандартно. И затова печелят.

Ще видим.

Повечето хора смятат, че религиозен е човек, който вярва в Бог (или евентуално множество богове). Някои философи анализират думата допълнително, внасят нюанси, обявяват условия… Не съм философ. Но опростителското “който вярва в Бог” ми се струва непълно. Да не кажа погрешно.

Религиозни ли са, да кажем, защитниците на тезата, че вечният двигател е възможен?

Религиозни ли са убедените комунисти?

Религиозни ли са един куп други случай, в които се поколебаваш, преди да кажеш да или не?…

Нека се опитаме да анализираме какво ни позволява да сложим нещо в категорията “бог”. Надали е дългата бяла брада или способността да хвърля мълнии. Не е и това да живее хиляди години или да може да се явява под различни образи. Да е творецът на Вселената като че ли е по-близо до истината, но и това не е – в куп теософии боговете не са я сътворили… Тогава?

Мисля, че съвременното разбиране за божественост се определя най-вече от наличието на трансцедентални качества у претендента за бог. Иначе казано, да е абсолют в някакво отношение. Да е всезнаещ, и/или всеможещ, и/или всеблаг, и/или всенаказващ… Особено помага да е няколко от тези едновременно. По възможност такива, които се изключват едно друго – да притежаваш взаимноизключващи се качества само по себе си вече е форма на трансцедентност.

Иначе казано, религиозен може да бъде наречен човек, който вярва, че нещо е абсолют. Че то не подлежи на логическо опровергаване и следователно всяко негово логическо опровергаване е априори погрешно, без нужда да се търси с какво и защо. Още по-точно може да бъде дефиниран такъв човек като “вярващ в абсолюта на… (нещото)”. Често се твърди, че това е всъщност определението за фанатик; няма да споря – просто дефинирам какво искам да кажа, и нека всеки го нарича както му харесва. Стига да спазва вложения смисъл.

Тази дефиниция позволява да определим много по-ясно един куп случаи, които иначе изглеждат трудни. Защитниците на тезата за вечния двигател или са гении, открили как да опровергаят Нютон (такива, уви, засега не са забелязани), или вярват в погрешността на неговите закони като в абсолют. Точно както вярват в теорията на Маркс/Енгелс/Ленин/Сталин/Димитров (ненужното да се зачеркне) типичните убедени комунисти. В това отношение те са недвусмислено религиозни хора.

Получава се и друг парадокс: хора, които смятат себе си за искрено религиозни, но не смятат бога си за абсолют, всъщност се оказват в тази светлина нерелигиозни. Не става дума само за религии като будизма, които изначално постановяват, че техният бог не е абсолют. Има например християни, които смятат, че Бог никога няма да се прояви по божествен начин пред хората, тъй като с това би нарушил свободата, която им е дал. С това те на практика де-абсолютизират бога си, и съответно се оказват “вярващи нерелигиозни”. Или вземете един християнин, мюсюлманин или евреин, който знае, че съответният му бог повелява да избиваш неверниците, но не го прави, понеже не иска да убива хора. Показвайки неподчинение на бога си, той го де-абсолютизира и се оказва също “вярващ нерелигиозен”… Мога да дам и още примери; надявам се, че идеята е ясна.

От гледна точка на логиката, тази дефиниция на религиозност говори много. Логиката не отрича възможността абсолют да съществува, но наличието на абсолют прави логиката невалидна като инструмент. Ако в една логическа система въведете абсолют, правилата на логиката престават да важат в нея (абсолютът по дефиниция не се подчинява на причинно-следствени връзки). Съответно, тази система става непознаваема с логически средства. (По тази причина всяко смесване на вяра и логика води до система, в която или вярата е необоснована, или логиката е невалидна, или и двете. Например научното доказване на съществуването на Бога. 🙂 )

Значи ли това, че логиката на религиозните хора е априори погрешна? Не, разбира се. Задайте простичка логическа задача на религиозен човек и той ще я реши вярно. Грешките се появяват, когато в логическата система, анализирана от него в момента, бъде намесен неговият абсолют. Тогава логиката престава да работи и той може да стигне до всеки възможен резултат (включително до верния, по случайност). И когато стигне до резултата е непоклатимо уверен в правотата му, ако наистина е религиозен и в системата наистина е намесен абсолютът му. Просто правилата на логиката в такава система обикновено правят напълно логичен извода му, какъвто и да е, и напълно невъзможно опровергаването му.

Оттук и теоремата: анализи и изводи на религиозен човек, които касаят пряко или косвено неговия абсолют, са логически невалидни по дефиниция и е разумно да не бъдат вземани предвид. Твърде възможно (макар и не гарантирано) е да са погрешни, независимо колко простички са. Всъщност, това не е някакво откритие – всички знаем, че пристрастните по дадена тема хора не винаги са надеждни източници на информация по нея. Теоремата просто обяснява логически защо е така, и дефинира с точност обхвата на “презумпцията за невалидност”.

Теоремата води до един интересен извод с голямо практическо значение в съвременния свят. А именно: ако някой вярва в абсолюти по дадена тема, то разсъжденията му попадат под презумпцията за невалидност, дори ако е специалист по темата. Пример за това съм давал и преди: сред строителите на вечни двигатели има и физици, някои от тях титуловани – това не значи, че вечният двигател е възможен, поне не и ако въпросният физик не разполага с доказателство, което да обори Нютон и да убеди научната общност. Такова доказателство засега няма – тоест, физикът е религиозен, тъй като допуска неверността на законите на Нютон във вид на абсолют. (Интересен е случаят, когато физик извежда доказателство, което оборва Нютон, и като проверка дали то е вярно строи вечен двигател, който според това доказателство би трябвало да работи. Тъй като вечният двигател в случая е средство за проверка на тезата на учения, а не резултат от религиозна увереност във верността й, този учен не може да бъде класифициран като религиозен.)

Един от примерите, които обичам да си спомням, е писмото на д-р Диди Баев, молекулярен биолог, биохимик, микробиолог, работил в Университета в Бъфало и пр., до българските институции, срещу използването на ГМО. От писмото му ясно личи, че отношението му към природата е религиозно по тази дефиниция (“Аз пиша Природата с главна буква” е само един от многото примери). При това положение е логично неговите становища и изводи във връзка с природата да не бъдат вземани предвид: ако са верни, е по случайност. Титлите му биха могли да уплашат дори професионален генетик, но религиозността по свързан въпрос автоматично нулира достоверността на изводите му; би я нулирала дори ако беше академик, Нобелист и водещ експерт по ГМО. Просто логиката на теоремата за религиозността е такава. А се боя, че е доказана.

Поуката за мен е да внимавам да не се намесвам в спор по теми, по които бих могъл да се окажа религиозен (или свързани с тях). По-голямата поука е да избягвам много старателно да бъда религиозен по каквито и да било теми – това автоматично унищожава достоверността на мисленето ми в области, свързани с тях.

По-интересен въпрос е какво да правя в такъв случай с мъдростта и интуицията. Защото те са именно опит да се достигне до истината в условия, в които липсва достатъчно информация по въпроса. Иначе казано, опит да се открие истината на базата на някаква форма на вяра, убеденост, религиозност. Какво правим тогава?

Лично за мен (и засега) отговорът е в общата ми логическа система. Смятам, че абсолютно знание не съществува, но съществува знание, което в определени рамки е вярно, или поне достатъчно вярно, за да е използваемо на практика. И че всяко знание бива подлагано на съмнение, и когато съмнението се оправдае, бива отхвърляно или пък разширявано, превръщайки се в частен случай на по-общо знание… Досега не съм успял да открия грешка или непригодност на тази постановка; може би един ден ще открия, но засега ми върши работа. А ако засега е “вярна”, то значи и мъдростта и интуицията, базирани на нея, също са “верни” като концепция и може да бъдат използвани. Въпреки че създават впечатление за религиозни, те не са – защото концепцията, която ги обосновава, не е абсолют за мен.

А само поредното стъпало към повече познание. И в крайна сметка, както бях писал в един друг запис, вероятно към безкрая.

Днес цял ден слушам и гледам дискусии каква ли е причината за земетресението край Шабла.

Имаше най-различни тези. Особено ме впечатли тази, че земетресението е резултат от сондирането за шистов газ в района. Изпитвам дълбоко уважение към досетилите се да я издигнат. За съжаление обаче, като привърженик на неоспоримите истини и разобличител на мръсните конспирации, съм длъжен да предупредя тези без съмнение добросъвестни, но наивни природозащитници – подвели са ви! Заблудили са ви! Истинската причина е съвсем друга!

А тя е: земетресението е резултат от отглеждането в Добруджа на ГМО. Въобще и не помисляйте да ми се смеете – само издавате некомпетентността си в областта на генотектониката. Ето истината, каквато е:

Под предишен запис се завихри политическа дискусия. Един от участниците беше Андрей Ковачев, кандидат-кмет на София от листата на Зелените. (Което ме поизненада. Това момче няма ли си друга работа точно на върха на предизборната кампания, ами виси в нечий блог, дето го четат един файтон приятели на автора му? 🙂 ).

Отговорът, който започнах да пиша на последния му коментар, стана застрашително дълъг. Реших да го направя на отделен запис. А след това осъзнах и че отговарям не толкова на Андрей, колкото на цяла школа на политическото мислене и разбиране на обществото. Че в много пунктове Андрей Ковачев може би няма много общо с нея. Но че въпреки това този отговор може да е полезен и е нужно да го има. Заради тезата, която отстоява.

Твърдиш, че си човешко същество с достойнство, което заслужава уважение. Че кандидатурата ти за политически пост не променя това. И че по тази причина е невъзпитано да те карам да доказваш, че си годен за управник, по някакви мои си критерии.

Твърдиш също (ако греша – поправи ме), че популизмът е нещо вредно. Че прякото съобразяване с желанията на избирателите не е хубаво – предполагам, че защото избирателите няма как да са компетентни в много управленски области, и че техните желания ще са повърхностни, импулсивни и с лош ефект. Наричаш мнението, че политикът трябва да е безусловен изпълнител на желанията на избирателите, “еднопосочна демокрация”. И се боиш, че може мнозинството избиратели да го споделят.

Само че аз не съм съгласен нито с първата, нито с втората теза.

Това е книгата, която би трябвало да бъде настолната книга на поне 90% от съвременните хора.

Не защото ми харесва – да, харесва ми, но това не е причина.

Не и защото на тях ще им хареса. Напротив – колкото повече не им харесва, толкова повече нужда имат да им е настолна книга.

А защото ще им спести:

– много бадева свършени глупости
– много бадева изхарчени пари
– много бадева похабено здраве
– много бадева осакатени техни деца

Списъкът може да стане и много по-дълъг. Надявам се обаче и това да е достатъчно.

Подробности можете да научите от чудесния запис на Христо Блажев за книгата. Няма смисъл да го повтарям.

Купете си я, вземете я назаем от приятел, откраднете я или се сдобийте с нея по какъвто щете друг начин. Прочетете я внимателно. След това още веднъж. Може и трети път. Ако нямате особена нужда от нея, ще ви хареса страхотно, така че няма да съжалявате. Ако пък имате… прочетете я и четвърти път, и повече пъти. Докато не започне да ви харесва страхотно, и да не съжалявате, че я четете.

Казват, че “всеки има право на мнение” и това е демокрацията. Да, ама не съвсем. Тифната Мери няма право да ходи и работи където си иска, именно защото това е демокрация и околните също имат разни права, например на здраве и живот. А тя е ангел небесен в сравнение с повечето гурута на псевдонауката – уморила е има-няма няколко десетки души и е разболяла няколкостотин. Нищо на фона на съвременните лечители на СПИН с витамини, на борците срещу ваксинирането и другите от сорта. В момент на черно чувство за хумор понякога приемам за миг, че въпросните лечители и борци са полезни – помагат на интелекта да еволюира, като почистват човечеството от най-безнадеждните идиоти… Само че после черният хумор ми минава и пак гледам с ужас какво се върши. И най-вече как му се вярва.

Специално за тези вярващи цитирам Голдейкър – казал го е простичко и разбрано:

Малко мнения са толкова абсурдни, че да не успеете да намерите поне един човек с докторска степен някъде по света, който да ви се подпише под тях; по същия начин малко твърдения в медицината са толкова нелепи, че да не изнамерите някакви публикувани някъде експериментални данни в тяхна подкрепа, ако не се притеснявате от несигурните връзки, подбирането на черешките в литературата и цитирането само на изследвания, които са във ваша полза.

Иначе казано, лудостта е като хремата – не ходи по гората. Ходи по хората. Да вярвате, че сте неуязвими за нея, е смислено точно колкото и да вярвате, че сте неуязвими за хремата. Подобна вяра е най-сигурният път към… хремата.

– Един сандвич с фалафел, голям.

– Два лева…

Докато плащах, зад гърба ми единият от дюнерджиите довършваше поръчката на младо момиче. Другият хвърляше през прозорчето на заведението хляб на голямо ято гълъби. Те спокойно сновяха между масичките и минувачите отвън – очевидно се хранеха тук не за пръв път. След като хвърли и последния къшей, мъжът се обърна към шиша и сръчно заизрязва от него вече опеченото месо.

– Храните не само хора, а? – усмихна се момичето, докато поемаше готовия дюнер от колегата му.

– Какво дойде гладно, все го храня – усмихна се и той в отговор. Акцентът му беше едва доловим, лекотата при говорене – пълна.

Огледах го внимателно. Около петдесетина годишен, най-обикновено лице. Прошарена, късо подстригана, сякаш опоскана коса. Подадох му бележката, той й хвърли поглед и сръчно метна на табана питка като за дюнер.

– Нямаме хлебчета в момента, господине. Извинявайте.

– Няма проблем… Добре ли плащат гълъбите? – смигнах.

– О-о-о, чудесно! – Той се ухили и също леко смигна. – Нали виждате менюто отсреща, всичко е пилешко. За еей тоя голем шиш знаете ли колко гълъби отиват?

Колегата му и момичето на касата се изкискаха весело, аз също се усмихнах.

– Не винаги трябва да плаща някой – продължи той. – Нали са птички божии, трябва да ядат. – Питката се оказа от табана на масата сякаш с магия. След миг върху нея се закръстосваха най-различни сосове, без нито капка да пръсне встрани. Готов специален ефект за филми, помислих си.

– И хората трябва да ядат. Не може ли и те така? – подкачих го аз.

– Хората са друго. Не плащат ли, няма да работят. А трябва да работят, затова са хора. – Сякаш за да подчертае думите си, той се шмугна в съседното помещение и изнесе оттам тава с вдигащи пара фалафели.

– И аз мисля така. Даже на просяци давам пари само срещу свършване на някаква работа.

– Демек никога? – Той ми хвърли насмешлив поглед. – Щото тука истински просяци няма, все са работници на някого. Професионалисти. – Думата излезе иронично проточена, уж заради акцента му, но явно умишлено.

– Така е. Даже децата. “Нечем леб, бате, дай паре.”

– На децата често им давам храна. – Той сръчно пречупваше фалафелчетата по някакъв особен начин. Не като повечето други дюнерджии, просто да ги намачка в сандвича. Вгледах се. Разчупените косо парчета се подреждаха сред резенчетата зеленчуци така, че да ги поддържат като миниатюрни сандвичета. Досетих се, че заради грапавата повърхност ще се държат така и след като бъдат загърнати, и вкусът ще се смеси хубаво и поддържа така през цялото време. Хитро. – Вземат я, не отказват.

– Не я ли хвърлят, като си обърнеш гърба? И това съм го виждал.

– Ако е сух хляб, ще го хвърлят. Ама моята храна е хубава, ядат я. По-добре така, отколкото с каквото ги хранят в къщи. Ако не ги оставят изобщо на каквото си изпросят. – Той уви сръчно питката, загъна я с две-три движения в няколко слоя хартия и ми я подаде.

– А не ги ли учите така, че не е нужно да работят? – Поех питката. Когато вдигнах очи към него, той ми подаваше едно отделно фалафелче, топнато в чеснов сос.

– Няма как да ги уча да работят. Циганета са, тате или царят ги продава за просяци на мутрите – какво мога да направя? Освен да им покажа, че като си гладен, е хубаво да ти подаде ръка някой. Може би някои, като пораснат, ще подават ръка на гладните. Мога това или нищо. Това е по-добре от нищо.

– А няма ли като пораснат, вместо да ви подават ръка, да ви грабят?

Той замислено кимна навън.

– То и гълъбите цвъкат курешки по масите и гонят клиентите. Но ги храня. Така ми иде…

Сандвичът беше разкошен. Но в него имаше и нещо повече от просто вкус.

Дълги години съм мислел, че просяците се оправят със здрава ръка. Бил съм тази здрава ръка, според силите и мястото си. Но не съм осъзнавал, че не мога да ги измъкна – нямам как да наложа на другите да не ги бойкотират, да ги лиша от избора им. Дори да бях управник, щеше да е много трудно и да изисква много усилия. Не съм се замислял, че в такава ситуация по-полезният подход може да е съвсем различен.

Да учиш децата на съчувствие и човечност може да е именно такъв подход. Може да израснат престъпници – нямаш как да ги спреш. Но усетят ли какво е човечност още като деца, и попият ли мъничко от нея, няма да са истински престъпници. Дори ако крадат или грабят, нищо чудно да са по-свестни от някои други хора. Хора, които са важни и лични, гледаме ги по медиите всеки ден и животът се опитва да ни внуши, че те са примерът за подражание. Хората, които са преуспели, но нямат човечност. По-истинските престъпници.

Когато съм към този край на града, сигурно ще си поръчам пак нещо при този дюнерджия. Не зная дали времето и обстановката ще позволяват да си поговоря с него. Но поръчката ми ще е пък моят жест към човечността, кротък и неразличим сред другите. Подкрепата ми за добруването на един човек, който заслужава да добрува. Много-много мъничка, но дадена.

The next version of Apibot is available.

Actually, it is just a bugfix. A critical bug in the continue_query() functionality was found and fixed.

Happy botting! 🙂

Преди няколко дни имах спешно повикване от едни сравнително нови клиенти. Когато пристигнах, едно от момичетата ме чакаше на вратата, намусено като гръмоносен облак.

– Защо мониторът ми не печати?

– …ъ?!

– До вчера печаташе!

– …ъ?!?!

– Искам да знам защо спря!…

Нямах какво да отговоря.

Впоследствие си помислих, че контравъпросът “Има ли някакво съобщение на екрана на принтера?” щеше да е добър, но… остроумие на стълбището, както казват французите.

А щеше да е подходящ – имах рядкото удоволствие да обясня на момичето, че “монитор” се нарича екранът на масата, а пък “компютър” е кутията отстрани до нея.

Уви, и това се случва.

Преди няколко дни ми се случи случка, която трудно ще забравя. Чух много верни думи – или поне много съвпадащи с това, което смятам за истина.

Беше здравата натоварен ден, и като капак вечерта ми се наложи спешно да мина да взема от гарата едно разкошно старо приятелче, дошло за малко от Щатите. След около час разходка с кола напред-назад из София се оказахме приятна компания в “Дивака” до малките Пет кьошета. Уви, изкарах там само половин час – трябваше да тичам да си довърша работата. Вече беше към единайсет, а ми оставаха поне още два-три часа бачкане.

Мястото на работата беше на петнайсет минути, така че оставих колата и запраших пеша през уличките из квартала. На едно място в тъмното стъпих накриво в някаква дупка и глезенът ме заболя неприятно. За щастие се оказа, че не е изкълчен – просто трябваше да изчакам няколко минути болката да премине. Облегнах се на най-близкото дърво и си поех дъх.

В сградата срещу мен имаше неголямо ресторантче, пет-шест маси в помещението и още толкова на тротоара. Отвътре се носеше поприглушена леко музика, гъмжеше от хора, в един момент различих булка и младоженец. Масите на тротоара също бяха запълнени и изобилно окичени с ракиени чашки. Вероятно обаче веселбата беше започнала скоро – от разговорите си личеше, че сватбарите са лекичко на градус, но още далече от пияни.

А самите разговори бяха без изключение на циганска тема. (Каква сватба, какви млади… политика има тук за бистрене!) Основната задача очевидно се явяваше издирването на виновника циганите да са толкова разпасани, мързеливи, лакоми, престъпни и още каквото щете. За виновници бяха скланяни всички по-известни български политици, плюс доста не толкова известни (един по-подпийнал сватбар се опита да защити тезата, че виновен е турският президент, но не му обърнаха особено внимание). Вече бях престанал да обръщам активно внимание и пробвах глезена си, когато един от сватбарите, до момента мълчаливо слушал, се обади:

– Не са тея виновниците. Не са те научили циганите така.

– Как да не са, бе! – обадиха се в един глас всички около него. – Залагам си главата, че е… Името на политика се превърна в словесна амалгама, в която всеки глас беше допринесъл с различно име.

– Не са те, бе! – отвърна спокойно онзи. – Ако ви кажа кой е, кво ще го правите?

Отговорът беше дружен възглас и десетина размахани ножове, вилици, лъжици, един бастун и една съдинка за оцет.

– Е ви там вътре тоалетната, има огледало. Там ще го видите – заключи невъзмутимо компетентният.

Последва секунда гробно мълчание. След това събеседниците му като в комедия се надигнаха едновременно от масите и заявиха в един глас:

– Ти кво искаш да ми кажеш, бе?

– Че циганите са се научили да са мързеливи и да искат каквото не им се полага от нас – най-спокойно продължи онзи. – Видели са, че ние сме такива.

– Кой, аз ли съм мързелив бе? Дето… – Хорът гласове отново се размаза в десетина различни обяснения колко работлив е собственикът на съответния глас. Настроението застрашително се напичаше, единствено все още ниският градус спасяваше опонента им. Той обаче изобщо не трепна.

– Точно ти, Гоше. Я ми кажи, ти иде ли да гласуваш за некой свестен политик? Ако не си, на кво отгоре сакаш свестен управник?

– Че за кой бе, те сичките са за трепане! – отвърна Гоше и подчерта думите си с внушителен жест с вилицата.

– Като тея са за трепане, ти напъна ли се да намериш некой свестен човек? Да го кандисаш да се кандидатира? Да му направиш кампанията, да я изтърчиш и избачкаш? А? Или чакаш свестния политик да падне от небето?

– Бе кво ти разбирам аз от кампании?

– Ти и от водопровод не разбираше, па като ти опре яйцето до задника, стана парче майстор, с това си храниш фамилията.

– Така е! – гордо се тупна по гърдите Гошо.

– Значи и от кампании ще проразбираш, ако решиш. Другото са оправдания. Ама оправданията работа не вършат.

– Ба… Па откъде да го намерим тоя свестен, а? Кажи ми. Кат стане политик и всичко му е на тепсия, секи че крадне. И аз да съм, и аз. И ти да си, и ти.

– Ако нема ни един свестен наоколо, полага ли ни се свестен управник? – промърмори опонентът му, уж на себе си, ама достатъчно силно, та да го чуят всички.

– И кво му е общото с циганите? – не искаше да падне по гръб Гошо.

– Ми искаш свестен управник, па не работиш да го има. И те така, искат да ядат, па не работят. От кого ще са се научили?

Гошо млъкна сконфузено. Един възрастен чичко, заслушал се в спора от съседната маса, обаче се обади:

– Не си прав, Стамене. Ще ми кажеш ли, че сичките български цигани от Гошо са се редили да се учат? Те са такива отпреди той да е роден. Ако не ги толерираха политиците заради пустата Европа, нямаше да са такива хайти.

– Бе не е заради Европата – обадиха се половината от ножо-вилицо-лъжицестата група, готови да са напреки на всяко мнение наоколо. – Щото и циганите са престъпници, и политиците, та се разбират… – Останалото отново се разтопи в спор кой точно политик е най-виновният.

– И това е от същото – обади се отново Стамен. Чак сега осъзнах, че не се напъва да говори силно, но гласът му е някак гръмлив и се чува. – Я ми кажи, чичо Павле, ти ако си политик, на кого ще угаждаш. На тези, дето гласуват, или на тези, дето не гласуват.

По лицето на възрастния мъж от съседната маса се изписа затруднение. Очевидно веднага беше схванал уловката, но не му хрумваше как да се измъкне.

– А ти, Гоше? – продължи Стамен.

– Па на тия дето гласуват, естествено! – кимна Гошо, понесен по бързата писта от ракията. – Тия дето не гласуват кво ме бъркат?

– А такааааа. Я ми кажи на избори кой гласува, па кой ходи за риба, от циганите и българите?

– Е, то циганите гласуват, щото си продават гласовете – отбеляза възмутено Гошо.

– А на нас като не ни дават пари, що да ходим да гласуваме? – подметна съседът му и се заоглежда дали някой е оценил остроумието.

– Щото като циганите гласуват а българите не, политиците угаждат на циганите, а за българите не ги бърка. Питай и е тоя политик, и той даже се сеща – кимна Стамен към Гошо. – Ти да си политик, няма ли и ти така?

Мълчание.

– Така ще си, бате. Ще оставяш циганите и да крадат, и да плячкосват, и да заплашват, и да колят, и няма с пръст да ги бутваш. Да не си развалиш калимерата с цар Кировците, че после няма гласове, и няма как ти да дойдеш на власт на хранилката. Няма да ги караш да работят, и ще им тъпчеш гърлата със социални помощи, дето ги дереш от гърба на българите – циганите гласуват, те те вълнуват, за българите що да те е еня? Ще им даваш общински жилища, направени с парите на българите, и те ще ги рушат, и ти ще им даваш нови, а през това време българите ще гладуват и студуват. И като им писне на българите и се вдигнат, ще пратиш всичката полиция и жандармерия да пази циганите. Щото те са твоите хора, от които зависиш. Българите не гласуват, не зависиш от тях изобщо. Що да те вълнуват?

– Ако циганите са хората на политиците, значи политиците ни са си цигани – пак се обади остроумецът, и пак огледа за оценка околните.

– Прав си – потвърди спокойно Стамен, за негово изумление. – Политиците са хора на който в държавата гласува. Гласуваме ли българите, политиците ще са българи. Не гласуваме ли ние, па гласуват ли циганите, политиците ни ще са цигани. Това е то демокрацията – дава ти каквото си заслужиш. Затова в България сме на този хал. Не заради Костов, Бойко и Станишев, ами защото ние сме си заслужили и изработили такова. Ум царува, ум робува, ум патки пасе…

Глезенът ми се беше пооправил, а спорът вече беше в точката, от която нататък всяка от страните щеше просто да повтаря до пълното впиянчване тезата си на стените наоколо. Хукнах към работата. Опитах се да запомня физиономията на Стамен, но още след две пресечки установих, че не бих могъл да я опиша. Ако го срещна, може би ще го позная. А може би не, особено ако е с други дрехи…

Няма значение. Нито пък има значение какъв е и кой е. Мисля, че заключението му беше право в десятката.

Най-сетне нещата около Гърция се казаха ясно – тя няма друг изход, освен да обяви фалит. При нейния бюджетен дефицит и нейния външен дълг спасението е невъзможно… По-интересният въпрос е защо това се отричаше досега.

Не съм икономист, но имам право на мнение. И блогът ми е, за да си го кажа. 🙂

Дългът на Гърция е около 370 милиарда евро. Това са много пари, и банките няма да искат да ги загубят. Пред тях има три варианта:

– да си ги вземат от гърците, по един или друг начин
– да си ги извадят от джоба
– да подкупят правителствата си да им ги извадят от джоба на данъкоплатците

Обяви ли Гърция фалит, първият вариант отпада. На теория може да се преговаря с гърците да се опитат да върнат поне малка част от парите, примерно 10%. (Целият пазарлък досега беше затова – с надеждата гърците да върнат поне част от парите.) Ако обаче аз съм банката, не бих имал надежда да успеят. Ако иска да може да връща дългове, Гърция трябва да излезе на бюджетен излишък, а тя дори не може да намали дефицита си под 5%. Така че няма как.

(Иначе казано, ако ще да й опростят всички дългове до момента, Гърция не може да спре да прави нови. Дори към момента вече на практика няма кой да посмее да й даде, а след фалита съвсем. При това положение единственото спасение за нея е да си девалвира рязко валутата, за да намали жизнения стандарт и оттам вътрешното потребление. А докато е в еврозоната, това е невъзможно. Оттук е невъзможно и оставането на Гърция в еврозоната, каквито и трилионни планове да се кроят за запазването й: тя е принудена да се върне към драхмата и да я девалвира. Освен ако гърците внезапно не спрат да стачкуват и протестират, и не се хванат да работят и икономисват като бесни – а това не ми се вярва да е постижимо за сегашното гръцко правителство. Много се надявам да греша, но…)

Другият вариант – банките да си извадят от джоба 370 милиарда – е теоретично възможен. Третият обаче ще им излезе по-евтино, така че вероятно ще се обърнат към него. Ще има голям куп приказки за необходимостта от здрава банкова система, как без нея бизнесът ще умре и икономиката ще се срине, и т.н. И в крайна сметка банките ще бъдат рекапитализирани от бюджети, еврофондове и прочее – иначе казано, собствениците им ще си купят поредните яхти от моя и твоя джоб. На печеливишите – честито.

Само че аз не съм съгласен.

Който яде зелника, никога не е луд. Луд е който си му го дава. Ако някой е взел заем и не го връща, е редно да бъде притиснат. Но ако някой е давал заеми на който е ясно, че няма да ги върне, е редно да ги възстанови от джоба си той. Никой не може да ме убеди, че големите немски и френски банки не са знаели реалното положение в Гърция. След като при това положение са продължили да й отпускат колосални суми… еми сори. Логичното и редно положение е попарата да си я сърбат банките.

Да, да, да. Капитализацията им, катастрофата за бизнеса, щетите за икономиката. Дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-ярина. Ако ще ми извадят тези суми от джоба, не ми трябва нестабилна банкова система и щети за икономиката. Да не говорим, че бизнесът изобщо няма да катастрофира, ако тегли заеми от по-отговорни и мъдро подхождащи банки – има предостатъчно такива. Напротив. Нито пък икономиката ще пострада, ако такива суми вместо да влязат в трезори и да идат за яхти, си останат у данъкоплатците, влязат в оборота и идат за масови стоки. Нали?

Ако случайно някой е изпуснал вица що е еврокомунизъм, това е “От всеки германец според способностите, на всеки грък според потребностите”. Само че по-верният му вариант е “от всеки данъкоплатец според способностите, на всеки банкер според потребностите”. Когато е за печалба да я прибира банкерът, пък когато е за риск да го отнася данъкоплатецът – то много сладко така!… И апетитът идва с яденето. Видял, че номерът минава, банкерът продължава да търси къде да си вложи парите. Колкото по-високорисково, толкова по-добре – тогава печалбата е най-висока. Съответно следва нов провал, ново бръкване в бюджета (джоба на данъкоплатеца), и после пак…

Само че така икономиката престава да работи. Очакваш ли да подаваш енергия на една верига, пък да я черпиш от друга, машината спира и всички заклинания на света не могат да я задвижат. Като минимум, в един момент данъкоплатците кипват. Френските могат много лесно и да задминат гърците по стачки и размирици – имат си вековни традиции в свалянето на правителства. Немските пък кротко и дисциплинирано ще изберат политици, които да кажат на банките: “Сори, не става вече. По-добре ние вас, отколкото ония отвън и нас, и вас.” И нещата се оправят. Поне там.

… А с Гърция какво ще става, ме е страх да си помисля. За да успеят каквито и да е мерки за спасяване на икономиката й, дори ако обяви фалит и не плати нито стотинка дълг, гърците трябва да приемат да са с кажи-речи български жизнен стандарт за десетилетия напред. Трудно ми е да си го представя.

А почнат ли там голямомащабни размирици и бунтове, съсипе ли се икономиката им, и нашата икономика ще пострада. За добро или лошо, сме като скачени съдове. Така че е вместо да злорадстваме, е по-добре да помислим дали нямаме как да им помогнем. Кой знае колко нямаме как, бюджетът ни е една пета от техния. Но дори малко помощ понякога е много.

Има и друго: обикновеният грък с право не ще да връща тези пари – той е видял от тях твърде малко. Повечето е изкрадено от тесен кръг корупционери. Скъсваме се да се смеем на Бат Бойко как само дрънка глупости и открива обекти, но нищо чудно той, тъпата мутра, с българския бюджет и в криза да е построил повече, отколкото в Гърция е построено със стотиците евромилиарди… Така че обикновеният грък може би има нужда от помощ да открие окралите го политици, да им конфискува и последната стотинка и да ги навре в затвора за дълго време. В обикновени мирни условия не е реалистично, но в момент като този има как да стане.

И тогава нищо чудно икономиката им да се оправи бързо-бързо. Че и заеми да върнат. А покрай тяхната икономика – и нашата, скачени съдове сме…